Емилиян Станев бил готов да се откаже от книги и награди, само да е на 20 г. - млад и влюбен, и да чака в преддверието на някой бар
Прототип на герой от "Иван Кондарев" щял да го съди, а за философско-историческите му романи тогавашната критика се произнася, че е "избягал от реализма и се занимавал с "попски работи"
Емилиян Станев е роден през 1907 г. в търновския квартал “Варуша”. Днес родната му къща е музей. Всъщност родът е от бунтовното еленско село Разпоповци и един от неговите прадядовци е хайдутин.
Оттам сигурно се е взел тоя непокорен дух у писателя с истинско име Никола Стоянов Станев. Когато е 15-годишен, родителите му се преместват в Елена. Там завършва шести гимназиален клас и прекъсва учението си. Издържа матура като частен ученик във Врачанската гимназия едва през 1928-а, на 21 години.
Известно време следва в София в два университета, които бързо напуска и от 1932 до 1944 г. е чиновник в Столична община. След 9 септември 1944 г. става управител на ловното стопанство в с. Буковец, Великотърновско, а през 1950 г. вече е завеждащ отдел белетристика на в. “Литературен фронт”.
До това време пише социални разкази, продиктувани от средата, в която живее. Първият от тях е “Срещу Великден”, отпечатан през 1931 г. След седем години е издадена дебютната му книга с разкази “Примамливи блясъци”. За нея писателят си спомня: “За да я издам, теглих 3000 лева заем от една банка”.
След 1940 г. изоставя социалната тематика и пише анималистични и разкази за деца, в които основни герои са животни, плод на наблюденията му в природата. С повторното му идване в София започва най-големият му роман, днес напълно отречен и забравен, “Иван Кондарев”. Не само господните, а и писателските пътища са неведоми. Идеята му идва през 1949 г. Писателят вижда младата и красива жена на свой приятел, на когото гостува в Елена. Той обаче си представя, че тя слиза по стълбата от втория етаж не денем, както е в действителност, а в лунна пролетна вечер, когато сенките на нацъфтелите дървета са много редки. После въображението му бленува, че тая жена току-що е оздравяла от тежка болест и за пръв път излиза сред красивата природа, за да се върне към живота. Разбира се, това няма нищо общо с по-нататъшната идея и замисъл, но въобръжаемия трагизъм той описва в героинята си Христина. Емилиян Станев е убеден, че пише повест. Постепенно с добавянето на нови герои се получава
обширен роман за трагичните и кървави събития през 1922-1923 г.
Започва го на 1 октомври 1950 г. и го завършва на 5 май 1964 г. Първата глава на романа преработва 19 пъти.
Първият том излиза през 1958 г. и има почти същата съдба като “Тютюн” – на писателски обсъждания се заклеймява, че не е в стила на т.нар. социалистически реализъм и бил “реакционен”, отрицанието стига и до Тодор Живков и той отсича: “Оставете го да пише!” По-късно с големия му приятел Йордан Радичков пък станаха членове на прословутата ловна дружинка, а невъобразимият творец на Северозапада му посвети повестта си “Таралежът”.
Писателят се среща с редица участници в събитията през 1923 г., за да изгради образа на Иван Кондарев. На едно от обсъжданията след излизането на първия том на романа в Елена един от тях, Йордан Джупунов, прототип на стария Джупуна в романа, остро разкритикувал писателя, че исторически нещата не са били така и прекалено много и ги е описал невярно, и решил да го съди. Мотивът му – Емилиян Станев го окарикатурил пред хората в града и извадил на показ случки, за които не бивало да се говори. От делото, разбира се, нищо не излязло. Съдът отказал да приеме иска му.
След години в много анкети той казва, че за прототип е използвал учителя комунист от Горнооряховско, но роден в Елена, Йордан Грънчаров. Той прави опити и анализи на обществено-политическите процеси, което писателят философски развива в главата с дневника на Кондарев.
През 1972 г. Станев споделя, че
главният герой имал и друг прототип и той е... анархистът Петър Мазнев
от Дебелец. Когато видял портрета му, се поразил от силата, която излъчвало лицето и ръката, която държал в джоба на панталона, а в другата бил с неизменната цигара.
Дали обаче писателят казва цялата истина. В “Дневник с продължение” съпругата му Надежда Станева срещу датата 19 октомври 1959 г. е записала, че Емилиян Станев работи над глава, която впоследствие отпада от романа. В нея като художествени образи използвал почти легендарния днес анархист Георги Шейтанов, Мариола Сиракова от Търново и дори Гео Милев.
Действителна случка, залегнала в романа, е и убийството на д-р Христо Момчилов
Тук трябва да посочим, че и Яворов го прави прототип на д-р Васко Чипиловски в драмата “В полите на Витоша”, а П. Ю. Тодоров използва образа му в неговите “Идилии”. В “Иван Кондарев” той е д-р Янакиев. Момчилов завършва медицина в Париж и пак там специализира хирургия. Върнал се в България, но всяко лято отивал в града край Сена, за да следи научните достижения. Странял от политиката и така го описва и Ем. Станев.
На 20 август 1928 г. докторът се върнал вкъщи към 21 часа и пред вратата заварил трима непознати, които го чакали за преглед. Той поканил единия, който изглеждал зле, в кабинета си, но нахълтали и тримата. Докато мнимият болен се събличал за преглед, другите двама насочили пистолетите към него и поискали 50 000 лева. Влязла прислужницата, разпищяла се, единият нападател се хвърлил върху нея и в боричкането съборил лампата. Докторът се възползвал от тъмнината, за да избяга. В задния двор го причаквал четвърти, който стрелял два пъти в тялото му.
Момчилов бил откаран в болница и извикали негови колеги от Търново. Като добър специалист той разбрал, че не може да бъде спасен, и пред нотариус издиктувал завещанието си – 800 000 за електрификацията на Елена, 200 000 за градска баня 300 000 за детска градина, по 100 000 за училището и на БАН. 900 000 в ценни книжа завещавал на приятеля си д-р Христо Тодоров да ги употреби за други благотворителни цели. С целия драматизъм и перфектен стил Емилиян Станев описва и тая трагична история. След “Иван Кондарев” продължава да изненадва читателите си и с исторически сюжети.
Тогава написва “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист”. За тях казва, че целта им е била “да покажат големите духовни ценности на народа ни. Мисля, че днес нашият народ проявява интерес към миналото си. Искам да проследя онези духовни пътища на българина, които бяха посечени от историческите обстоятелства, от робството”. Когато пише “Антихрист”, по цели дни не излиза от дома си на ул. “Венелин”, чете стари текстове, за да вникне в българските форми и словореда на езика. Така се раждат философско-историческите му романи, допълнени с “Тихик и Назарий”. Тогава пък литературната критика го упреква, че е “избягал от реализма и се занимава с “попски работи”. Той продължава да работи и да не ѝ обръща внимание, което е напълно в характера му.
Най-близките му приятели в своите спомени изтъкват, че мнението му за хора и събития е честно, но
твърде често говори противното, за да спори сам със себе си
Те изтъкват, че не живеел с миналото и го отминавал, без да забави крачка. За Емилиян Станев и приятеля му Йордан Радичков се разказва и следната история. В края на 70-те години двамата писатели и съпругите им Надежда и Сузи отиват в Лондон. Вечерта тръгват за бар. Докато чакат да влязат, завалява проливен дъжд, скриват се под стряхата над вратата, но дотичват момче и момиче и се подслоняват до тях. Емилиян Станев ги поглежда, усмихва се и казва: “Данчо, Данчо, всичките си книги давам, Димитровската награда давам, геройството на труда давам, ама само и само да мога да съм като тия младите, да седя в преддверието и да чакам да вляза”. Приживе писателят не можеше да се оплаче от липса на признание. Твърде много бяха читателските срещи с него. По традиция често гостуваше и в родното си Велико Търново и отсядаше със съпругата си в хотел “Янтра”, а не в родната си къща. Много от срещите ставаха в салона на драматично-музикалния театър. На една от тях - беше през 1978 г., направи оценка за книгите си, на които сам не отдаде кой знае какво значение, а обичаше да разказва как ги е писал. Неизменно засягаше и философските въпроси на битието. И каза: “Като умра, искам да ме погребете в Търново под една круша”. Желанието му е изпълнено и гробът му е в градските гробища. Почина на 15 март преди 45 години от рак на белия дроб. Според лекарите,
причинен от любимите му цигари “Маробу”, както наричал “Марлборо”
Книгите му са преведени на близо 30 езика. Никой от големите му романи у нас не е печатан от 1988 г. насам, когато са последните издания на “Иван Кондарев” и “Антихрист”. Не фигурират и в учебните програми освен разказите му за природата и деца в прогимназиален етап. Последната му книга е сборна от 2011 г. “Чернишка. Лакомото мече. Повест за една гора. През води и гори”. През 2008 г. е отпечатана пак събирателната “Крадецът на праскови. Търновската царица”. Преди това на два пъти “Слънчевото зайче”. И толкова за всичките години на “преход”.
Из “Дневник с продължение” на съпругата му Надежда Станева
“За живота в семейството си Емилиян Станев говори малко и с неохота. Не му е приятно да си спомня постоянните огорчения и семейни сцени, с които са изпълнени тези години. Майката дълги години е прикована на легло, бащата - човек с корава селска душа и топлота за семейството си, а и работата му го принуждавала да отсъства от града дълго – бил по онова време съдия-изпълнител.
Момчето расте в чужда, неразбираща го, дори враждебна среда. Мотото на 16-а глава в първия том на “Иван Кондарев” добре изразява тоя период от живота на героя му Кольо Рачика, в който Емилиян Станев е вместил много от себе си и своя живот: “Кольо страдаше най-вече от затъпяващата атмосфера вкъщи, от постоянните скандали с баща си, човек консервативен и опърничав. Кавгите със стария (майката почина преди 6 години), в които Рачика изсипваше върху момчето си най-грозни ругатни, оскърбяваха дълбоко момчето и съвсем го отчуждиха от семейството.
В душата на юношата заседна чувството на самотност и като плевел разрасна презрението към хората. Кольо черпеше сили от книгите, от равнодушната, но утешаваща природа и от някаква смътна, никога неугасваща вяра за нещо велико и недостижимо. “Остави ме, аз си уяснявам света, после ще мисля за професия – казваше той на баща си. – Не е важно какъв ще стана, а как ще живея, разбираш ли?”
***
Следването в Художествената академия в класа на проф. Цено Тодоров не трае дълго. Професорът вижда, че от него художник няма да стане, “не виждал светлосенките”. Бащата не се примирява и прави последен опит да го склони да завърши нещо - ако не право, то поне търговия и финанси в Свободния университет. Но и там не се задържал дълго – пък и какъв финансист и търговец би могъл да излезе от него. Балканът, ловът, просторът неудържимо го теглели и той бързал при всяка възможност да се върне в Елена, да поведе кучетата си и да вдъхне горската миризма. Копнеел да зърне огненочервената сянка на лисицата или дългите уши и подскачащата задница на заяка, който “иде, иде насреща ми, миличкият”.
***
Запитан кои литературно-възпитателни фактори са съпътствали неговото творческо изграждане, отговаря: “Изграждах се при най-лошите условия и без никакви “литературни възпитателни фактори”. В малкото градче, където прекарах юношеските си години, на моите писателски опити гледаха с насмешка. И колкото и да изглежда неприемливо, тъкмо тия условия според мене се оказаха благоприятни. Те бяха проба за дарбата ми, а дарбата, за да се изяви, трябва да има съпротива. Тя е като силата на луковицата, която пробива падналата ланшна шума, за да се покаже кокичето”.
***
Той непрекъснато търси, непрекъснато се стреми напред. Затова всяка негова творба твърде много се различава от предидущата, затова написа легендата за Сибин не така, както е написан “Иван Кондарев”, а “Антихрист” не така, както е написана “Легендата”. Нима “Скот Рейнолдс и непостижимото” или “Язовецът” не се различават твърде много от “Делници и празници”? За своето отношение към модерното в литературата сам казва: “Не съм против новаторството в литературатата, тъй като не съм консерватор нито във възгледите си, нито в книгите си. Винаги съм подкрепял и съм готов да подкрепя новото, но само онова, което не е мътилка, а бистра вода, и което е расло на българска почва. Само че националното не бива да се превръща в щит, зад който да се крият назадничавите и остарели представи за живота”.
Писателят: Не се шегувай с две неща - с хубава жена и с хубава книга
Съветвам те да не се шегуваш с две неща – с хубава жена и с хубава книга! Хубавата жена ще те накара да се влюбиш, хубавата книга – да се срамуваш.
***
Като се лъжем, да се лъжем без остатък, като се спазва принципът – ако ме лъже, аз съм длъжен да вярвам, обаче ако аз лъжа, той трябва да вярва, а не както има хора съберат се на приказка, лъжат се, ама не си вярват. Правото да лъжат имат само тия, които лъжат красиво.
***
След командировката му във Франция, за да проучва документи за “Антихрист”, изказва мисълта: “Българският народ щеше да има друга историческа съдба, ако беше приел католицизма, а не източното православие.”
***
Из дневника на Иван Кондарев: “Важното е височината на целта. Няма престъпление, щом целта е висока и в исторически мащаб грандиозна. Не същността на деянието, а същността на идеята. Смешно, много смешно ми звучи всяка проповед за хуманизъм.”
***
Човек обича, затова търпи. Който нищо не обича, нищо не търпи.
***
Колко е трудно за човешкото сърце да обича света и същевременно да узнае ужаса на битието! От това идва най-голямата скръб и колкото и да е чудно, най-голямата човешка сила...
Коментари