Джон Лорд, който създаде легендата DEEP PURPLE
На 71-годишна възраст на 16. юли 2012 г. си отиде Джон Дъглас Лорд от легендарната „Дийп Пърпъл", съобщиха тогава световните агенции. Наричаха го Лорда на рока заради достойнството, което излъчва. Той е един от легендите на хардрока. С "Дийп пърпъл" обикаля света и записва албуми, които са класика и до днес.
Лорд е съосновател на групата и неин пианист.
Легендарната група „Дийп Пърпъл" е основана през далечната 1968 г. от Джон Лорд и барабаниста Иън Пейс. Джон е постоянен член на групата от нейното начало до пенсионирането си през 2002 г. Пианистът допринася за създаването на редица хитове като „Smoke On The Water" и „Child of Our Time".
Британецът ще остане в историята с неповторимия си стил и незабравимите си парчета. Една от тях е оркестровата творба „Concerto For Group And Orchestra", която бе изпълнена за първи път в „Роял Албърт Хол" през 1969 година.
Работата му включва проекти с „Уайтснейк", Пейс, „Аштън енд Лорд", „Артуудс" и „Флауър Пот Мен". Той е гостувал два пъти и в България. На 30 октомври 2010 г. хора от всички възрасти препълниха зала 1 на НДК в София на концерта на прочутия музикант.
Ето какво каза Джон Лорд преди грандиозното събитие в НДК през 2010 г. специално за "24 часа".
На 69 г. Джон Лорд продължава да е на сцената. Срещаме се в известния алпийски курорт Зермат в Швейцария. Там Джон и съпругата му прекарват по-голямата част от времето си.
Напоследък рок легендата е част от екипа, който организира Zermatt Unplugget - "най-високия" музикален фестивал в света. Лорд издава албуми, в които отдава почит на класическата музика и рока. На 30.Х. е концертът със Софийската филхармония и група ТЕ в зала 1 на НДК.
- Джон, има ли нещо, което феновете не знаят за годините ти с "Дийп пърпъл"?
- Страхувам се, че много неща не знаят. Защото въпреки книгите за нас доста случки останаха неразказани. Ние сме група с дълга история. Част от колегите ми продължават да изнасят концерти. Историите са живи.
- Има ли нещо, което си преживял и то е останало скрито?
- Вероятно фактът как с Ричи Блекмор се почувствахме близки в мига, в който се видяхме. Но така и не станахме най-добри приятели през годините. С времето бях много по-близък с Роджър Глоувър и Иън Пейс. С тях преживях много силни моменти на радост и на огорчения, на любов и предателства. Докато с Ричи Блекмор бяхме приятели, но имаше известна дистанция между нас. Близостта ни се проявяваше в музиката. Скоро двамата осъзнахме, че ни свързва нещо значимо.
- Какво беше то?
- Музиката, рокът, експериментите… Все неща, свързани с работата, не с жените.
- Кой е най-яркият ти спомен от онова време?
- Един от най-силните ми спомени е от 1969 г., когато, скоро след присъединяването на Иън Гилън и Глоувър към групата, осъзнахме, че сме започнали да вълнуваме публиката. Заминахме за Мюнхен няколко седмици след идването на Иън и Роджър. Трябваше да свирим за една вечер в клуб. Когато стигнахме до него, опашката от хора достигаше следващата пряка. От клуба ни попитаха дали можем да участваме и на следващата вечер. Ние се съгласихме. И отново имаше такава опашка. Така свирихме и на третата, и четвъртата вечер. Усетихме се, че сме направили нещо както трябва…
- Почувствахте ли се звезди?
- Може да се каже. Момичетата ни се лепяха по-бързо, отколкото преди да бъдем известни. А щом момичетата те забелязват, значи си напреднал в работата… Шега. Ние никога не сме имали проблеми с момичетата, но истината е, че по това време се концентрирахме повече върху музиката. Беше важно да създаваме музика, която да вълнува публиката.
- Успехът не създаваше ли напрежение вътре в групата?
- Винаги е имало напрежение между Ричи и Иън Гилън. Те не се харесваха… Веднъж трябваше да свирим в малък клуб в Англия, в който гримьорната беше точно зад сцената. Иън Гилън вече си беше свалил дрехите да се преоблече за концерта, когато Ричи го изблъска навън и заключи вратата на гримьорната.
Йън се оказа гол пред публиката. Вместо да се смути, той дълбоко се поклони и събра небивали овации. Това май сложи началото на взаимната им непоносимост.
- Как се отнасяхте към наркотиците?
- В групата нямаше наркотици докъм края на 70-те, когато се появи Томи Боулин. Мисля, че беше през 1975 г. Той имаше проблем с наркотиците. Глен Хюз също имаше зависимост и говореше открито за нея. Но общо взето всички в групата предпочитахме по някое питие от време на време. Що се отнася до секса… Е, ние бяхме нормални мъже. Сексът е част от живота на всеки човек. Така че сексът си беше част от нещата в групата, но наркотиците бяха изключение, честно… Истината е, че беше прекрасно да си рок музикант в началото на 70-те години, защото в музиката нямаше правила. Експериментирахме в движение. Беше много вълнуващо. Бяхме млади, разполагахме с пари и животът беше прекрасен.
- Какво правехте с фенките?
- Това си беше в реда на нещата, но май вече не ме вълнува. Аз съм съпруг и баща. Факт е, че по онова време нямах нито съпруга, нито дете. Вярно, че станах баща много млад, но първият ми брак приключи твърде бързо.
В “Дийп пърпъл” се справяхме добре с почитателките.
- Кой албум на "Дийп пърпъл" се оказа повратна точка за вас?
- Разбира се, че Deep Purple In Rock. Той беше заявяване на намеренията ни, албум на група, която е открила себе си. Ето защо за мен това е най-важният ни албум. Обичам начина на свирене в този албум. Той носи свежест, вълнение и задоволство от това, че си открил нещо за самия себе си. Обичам този албум! Ако трябва да запазя само един албум, то това ще е този.
- Защо напуснахте групата?
- Напуснах през 2002 г. На първо място, защото с напредването на годините осъзнах, че нямам много време извън "Дийп пърпъл" да науча повече за себе си като композитор и музикант. Групата продължава да работи. Изнася по 80, по 100 концерта на година. Но на мен не ми стигаше времето, за да правя нещата, с които ми се искаше да се занимавам. Трябваше да намеря баланса между любовта на групата, на тези прекрасни приятели, на музиката, която правехме в "Дийп пърпъл", и това да продължа. Сам.
Да пиша музиката, която е в сърцето ми Знаех, че има много музика, която да напиша, но ако останех в групата, тя може би нямаше никога да се роди. Останах приятел с колегите. Истината е, че в "Пърпъл" имаше много приятелство, но и много скандали зад кулисите. Това е нормално. Сега, когато сам създавам музиката, която харесвам, съм по-спокоен. Нося цялата отговорност. Работя с хора, които харесвам. Нямам амбиция да се харесаме на всяка цена. Ще призная - учудвам се, че публиката е щастлива от срещите си с мен. Това ме радва. Невероятно е чувството, че след толкова много години си необходим.
- Какво мислите за съвременната музика?
- Много години бях почти отчаян от музикалната сцена. Главно през 90-те години. Смятах, че си е изгубила пътя, но от това, което виждам през последните няколко години, стандартът на младите хора, творящи музика, расте. Мисля, че живата музика се връща. Беше време, когато всичко беше записи, продукции... Но присъствието на сцената, очи в очи с публиката, правейки музика, която идва от твоето сърце към тяхното, се връща в пълния смисъл на думата. Много се радвам да видя това.
- Вие сте работили с големи имена в музиката - от Лучано Павароти до Фрида от АВВА.
- На това му се казва приключение - от Ринго Стар до Лучано Павароти! Трябва да кажа, че да свиря с Павароти беше удивително. Ще ви разкажа една история. Беше ни казано от неговите хора, че маестрото би искал да изсвирим с него Nessum Dorma ("Никой да не спи" - ария на Калаф от операта на Пучини "Турандот" - бел. ред.). Ние им отговорихме: "Но ние сме "Дийп пърпъл"! Как ще се случи това? А те ни казаха: "Не, това е, което маестрото желае." И ние изработихме една версия, по която изобщо бихме могли да го изсвирим с него. Отидохме в Модена за репетиция, където го почакахме. Изведнъж хората се разтичаха: Маестрото е тук! Влезе един голям мъж. Помните ли онези странни черни очи, голямата усмивка, кърпичката в една ръка. Каза ни: Изсвирете ми какво сте направили? Изсвирихме го, а той ни каза: Ако го изсвирите по този начин... ще ме убият. Това е Пучини, аз съм Павароти, а това е Италия. Ще ме убият. Каза: Джон, изсвири ми Nessum Dorma на пианото. И ето го Джон, момчето от Лестър от Централна Англия, седи редом до един от най-великите тенори и свири Nessum Dorma. И тогава той стига до онази нота, почти към края, която винаги ви кара да заплачете... Извинете, че ви го разказвам, но ми се стори, че е една хубава история.
- Защо подкрепяте фестивала Zermatt Unplugged?
- Защото посещавам Зермат от години. Обичам това място. То е едно чаровно село с много приятни хора. Тук никога не съм имал проблем да ме притесняват за това, че съм рокаджия. От много години мислех, че това ще е едно чудесно място за организиране на музикален фестивал и всъщност това стана, след като говорихме с Томас Стерчи, директора на фестивала, и Фрида от АВВА, която също живее тук.
ГЕОРГИ ТОШЕВ
TВ ПРОДУЦЕНТ, СПЕЦИАЛНО ЗА "24 ЧАСА"
Той е голям чешит
Джон Лорд се ражда в Лестър на 9 юни 1941г. в семейството на саксофониста Рег Лорд. От 5-годишен учи класическо пиано. Завършва с отличие Кралския музикален колеж. Увлича се и по театъра. В средата на 60-те години се пали по рокендрола. Днес записва самостоятелни албуми, вдъхновени от класическата музика.
„Той е голям чешит. Държи те нащрек през цялото време. Истината е, че е голям музикант. Чуйте албумите му - каква хармония само", възкликва Ринго Стар.
В историята на "Пърпъл" се оглежда рокът от края на 60-те години на миналия век до днес. Свидетелство са идеи и експерименти, които в продължение на 40 г. поставят в центъра на вниманието музиканти като Ричи Блекмор, Йън Гилън, Дейвид Ковърдейл, Глен Хюз, Роджър Гловър, Джон Лорд... Джон е амбициран да свърже класическата музика и рока. "Кончерто за група и оркестър" е представено през 1969 г. с огромен успех. Тази печеливша комбинация се повтаря и в края на 90-те години.
През 2002 г. "Дийп пърпъл" тръгват на поредно турне, но Лорд обявява, че се оттегля. Както отбелязва Йън Гилън: "Джон е първият член на "Пърпъл", останал в прекрасни отношения с колегите си".
Коментари