Смелият главен редактор, който предотврати трета световна война

Норман Казънс е легендарна личност в американската журналистика. Той поема през 1942 г. едно издание за литературна критика и за 30-ина години вдига тиража му до 660 хил.

Причината е в гражданската му позиция и стремежа му

да започнат преговори между САЩ и СССР.

През 60-те години светът е изправен пред трета световна война. Избухва Карибската криза - руснаци и американци струпват около Куба част от най-мощния си ядрен арсенал.

Нервите на всички са опънати до крайност и журналистът е наясно, че една клечка кибрит може да заличи живота на планетата.

Затова той предприема дискретни совалки между Вашингтон, Москва и Ватикана.

Дипломатическите усилия на журналиста дават резултат и враждуващите сили оттеглят смъртоносните оръжия.

Така Карибската криза приключва със споразумение -

ядреният конфликт е избегнат

и за първи път САЩ и СССР започват диалог.

Заради безпрецедентните усилия на журналиста президентът Джон Кенеди и папата публично му изказват благодарностите си, а той е отличен с наградата за мир на името на Елинор Рузвелт. 

По-късно Казънс за втори път става световно известен с бестселъра 

"Човекът, който разсмя смъртта"

за битката му срещу заболяване, което е нелечимо. Той за втори път решава да подходи нестандартно. Затваря се в хотелска стая и си пуска по телевизията само комедии. 

През август 1964 г. Норман Казънс чувства леко неразположение, след като се връща от задгранична командировка. Първо вдига температура, после се появяват болки в цялото му тяло. Състоянието му бързо се влошава, а след седмица вече му е трудно да се движи, да ходи, да мърда пръсти, да вдига ръце. Хоспитализират го, а след седмица състоянието му вече е критично.

В болницата Казънс се сблъсква с неща, които според него, по-скоро пречат на възстановяването на пациента, отколкото да помагат. Правят му серия от изследвания, като в един от дните му вземат 4 пъти кръв, след което той отказва повече тази манипулация. Защото при такава скорост на „изпомпване" на живителната течност от вените му, пък дори и в името на науката, и напълно здрав човек ще се разболее.

Казънс бързо се убеждава, че болницата „не е най-подходящото място за сериозно болен човек", заради хигиеничните условия и отношението на медицинския персонал към пациентите. Според него лекарствата се изписват в завишени дози по-скоро заради комфорта на работещите в болницата. А храненето е всичко друго, но не и здравословно.

Лекарите са единодушни за болестта му: болест на Бехтерев. Казънс трудно движи ръцете и краката си, не може да се обръща в леглото. По тялото му се появяват възелчета, уплътнения, поразен е целият организъм. Идва моментът, когато му е трудно да отваря и затваря устата си.

 А дали не могат да помогнат положителните емоции? Нима любовта, надеждата, вярата, смехът и волята за живот не са най-доброто лекарство? Казънс прави план заедно с лекуващия д-р Хитциг - да се използват положителните емоции, за да активизират биохимичните реакции в организма. На помощ идват добрите комедийни филми. Казънс вижда, че след десет минути неудържим смях до сълзи има анестезиращ ефект – после два часа може да спи без болка. Когато обезболяващият ефект на смеха премине, отново следва смешен филм. 

Постепенно при него се връща

щастието да се движиш, да бъдеш жив!

10 години по-късно съдбата среща отново Казънс с един от лекарите, които са му поставили страшната диагноза. Огромно е удивлението му от доброто здравословно състояние на отписания преди години пациент.

А Канзъс припомня:

"Всичко започна, когато реших, че дори най-опитните медицински експерти всъщност не знаят достатъчно, за да осъдят човек на неподвижност и смърт. И се надявам, че лекарите ще бъдат много внимателни, когато говорят с пациентите си: та нали последните могат и да повярват в техните прогнози, а това би било началото на края..."