Сънят на диамантите - вдъхновение за бъдещето (Видео, снимки)
Космическите оценки по време на бенефиса ураган: сълзите на “вечно недоволната” Весела Димитрова и най-силните думи на Илияна Раева - прочетената “душа” на една олимпийска шампионка
Те не слязоха от голямата сцена. Напуснаха я с взрив. Летейки със страшна сила. Със силата, с която стигнаха космоса на художествената гимнастика. Те са ураган! Те са Първите! Те са Диамантите!
С емоции, сравнени с мига на завоюването на олимпийската титла, първите в историята на България олимпийски шампионки в художествената гимнастика се "гмурнаха" за последно в морето от фенове, в океана от любов.
Златните медалистки от Токио Симона Дянкова, Лаура Траатс, Мадлен Радуканова, Стефани Кирякова и Ерика Зафирова довършиха магическия си сън, поплакаха отново заедно, помахаха към публиката, поклониха се... и полетяха към дните, в които ще се будят като обикновени момичета. Ако изобщо е възможно. Защото те си имат своя вечен печат за членство в Лигата на необикновените - диамантените татуировки на пръстчетата, олимпийските кръгове, космическата буря от емоции, която не се забравя...
Олимпийските шампионки от ансамбъла на България, още два диаманта, били част от отбора епоха - Елена Бинева и Теодора Александрова, и много обичаните български индивидуалистки Невяна Владинова и Катрин Тасева изживяха заедно своя "последен танц".
Килимът в "Арена Армеец" оживя. Изключителен 3D мапинг - видео и светлинно шоу отнесе отбор и публика в най-цветните сънища. А там ги очакваха легендарни български песни, изпълнени на живо. Но със звучене от бъдещето. Като за диамантите - истински български лъвици, показвайки с всяка своя изява, че като че ли са отбор от бъдещето...
Спектакълът "Сън" си беше като бенефис от бъдещето. Огнено начало изведе заедно на цветния килим момичетата, събрани да изтанцуват красивото си "сбогом" със спорта.
Всяка щеше да разкрие душата си и чрез своя индивидуален "последен танц".
Невяна Владинова влезе в "страната на чудесата", за да танцува на цветния килим в "Арена Армеец" на вариация на вечната песен на Валя Балканска "Излел е Дельо хайдутин". И полетът към Космоса отново започна...
Възпламеняващата Катрин Тасева се развихри на "Катерино моме", показвайки своя дух, неподвластен на огъня.
Беше време за момичетата, заради които светът слуша българския химн, докато в Токио лумтеше олимпийският огън.
Капитанът на ансамбъла Симона Дянкова танцува така на "Хубава си, моя горо", че и в най-далечните гори да разберат, че грацията й кара света да настръхне, а духът й подчинява природата.
Красивият ангел Стефани Кирякова пренесе публиката в Райската градина на фона на "Вечеряй, Радо". И показа, че всяко предизвикателство е преодолимо, когато се носиш на крилете на своята вяра.
Лаура Траатс - мълчаливият войн, който не се оплака нито веднъж за 5 години, докосна с футуристичен "прочит" на "Лале ли си, зюмбюл ли си". Прибрала се от швейцарска болница, където претърпя операция на 2 декември, нежната, но силна Лаура накара публиката да настръхне и да се просълзи. Поклони се до земята. И заслужи бурните овации, звукът от които стига до небето.
Тайфунът Мадлен Радуканова се появи на "Девойко, мари хубава" с преплетени техно елементи. Показа се като повелителката на стихиите, която не се плаши от виелиците и ураганите, защото те са част от нея.
С "Я кажи ми, облаче ли бяло" ефирната Ерика Зафирова сякаш с лекота спря гравитацията, хващайки публиката да полети с нея между облаците.
Шарената и темпераментна Теодора Александрова изпълни зашеметяващо фламенко на специалната версия на "Притури се планината".
"Обичам ви", обърна се Елена Бинева към своите съотборнички и приятелки чрез видео от Хонконг. И изрече онези думи, които могат да накарат и най-крехкото момиче да изглежда най-силното на света: "Причината да се откажа е, че бих дала всичко те да осъществят мечтата ни."
Беше време за финал с един от символите на осъществената олимпийска мечта - съчетанието с топки по "Вода" на Елица и Стунджи. Онова, което бе половината път до златото на килима в Токио. Онова, с което не само взривяваха публиката, но покориха и съдиите. Финалът бе с "Вода"-та, с която отборът епоха получи рекордната в историята на художествената гимнастика оценка от 51,600.
Поклон и помахване към трибуните... А там - буря от емоции като в душата на Мадлен Радуканова... Не, това не е краят...
Илияна Раева обеща този път да не плаче. В деня преди бенефиса откривам най-силната жена в съвременната ни художествена гимнастика концентрирана в една мисия - да намери най-подходящите думи за най-силния български отбор, всичко й се струва слабо да ги опише. Нали не сте забравили, говорим за Илияна Раева - жена, извоювала си егото й да е на нивото на космическите оценки на нейния отбор епоха и лидер, чието дарслово е пословично?! Тя може да каже каквото поиска и да говори колкото поиска. Но каза своето кратко благодаря на всички. А след това присъди най-високата възможна оценка за момичетата си по време на бенефиса им. В нощта преди спектакъла прочела "сбогуването" на един от нейните диаманти - благословения ангел Стефани Кирякова. И без самите момичета да знаят, Илияна реши да ги награди като изчете чужди думи, най-силните думи. Думите на една от тях:
"Дълго време чаках да дойде правилното време. Отлагах. Исках да намеря точните думи. Не бях готова да се разделя, но понякога времето изпреварва нас самите. Не мога да кажа, че бях готова и през 2016-та, когато започна моето пътуване към мечтите. Но вече знам, че никога не си напълно готов за това, което те очаква.
Благодарна съм, че преди 5 години се запознах с едни момичета, които носеха нещо специално. Нещо, което може би и аз имах в себе си, някъде много дълбоко скрито. То започваше да гори само, в един единствен случай - когато бях с тях. Беше някакъв пламък, но много различен от огъня. Нова материя, различна светлина. Нашият собствен Космос.
Връзката, която изградих с тези момичета е нещо извън пределите на този свят. Нещо, което не подлежи на физичните закони. Нещо, което не може да бъде обяснено. И няма нужда да бъде. Наистина. Когато бяхме заедно, бяхме достатъчни. Достатъчни, за да даваме на света това, което носехме. Всеки можеше да се докосне до него, но никой не можеше да ни го отнеме.
Знам, че ще ми липсва. Знам, че до края на живота си затворя ли очи, ще чувам шума на препълнената зала. Пулса на сърцето ми, който се ускорява и гъдела, който дразни леко стомаха ми. Винаги, дори и вече да не съм състезател, затворя ли очи, ще усещам материята на трикото, малките камъни, които докосвам с дланта си. Винаги ще помня чувството да поема дъх точно секунди преди да чуя сигнала. Няма да ме напусне радостта, която изпитвах, когато приключвахме поредното си съчетание, изиграно без грешка. Няма да забравя колко вярвахме. До последно. Няма да забравя усмивките им. Сълзите ни. От тъга, но и от щастие. Ще чувам смеха им, ще ги обичам винаги малко повече от момента, преди сегашния. Моите диаманти. Най-голямото отличие, което ще спечеля някога. Те - момичетата, за които ще разказвам на моите внуци.
Целият път, който извървях беше като един сън, една приказка, един дъх, който мина сякаш неусетно, но напълно пълноценно. Преживях всичко, за което някога съм си мечтала и много повече. Сигурно никога няма да осъзная какво направихме в Токио. Дадохме надежда и променихме всичко. Написахме история. Неземно е. И толкова трудно да се побере в един ограничен, човешки ум. Това е нещо много по-голямо от нас самите. Нещо, което остава за поколенията след нас. Може би някъде в бъдещето едно малко дете чете имената на първите олимпийски шампионки в худ. гимнастика. За първия златен медал. И някъде там се ражда една мечта. И това ми стига. Достатъчно ми е, за да бъда щастлива.
Остава ни една последна нощ. Емоции и чувства, които искам да пазя вечно. В зала Арена “Армеец”. Искаме да ви дадем всичко, което носим в нас. От онова - специалното.
Каква ирония - отказвам се официално непосредствено преди финала. Нещо много нетипично за мен. Но сигурно се заблуждавам, че така ще бъде по-лесно. И нека бъде така…
Дали това е всичко, което искам да кажа на финала на моята спортна кариера?
Със сигурност не.
Дали знам “Сега накъде?”
Все още не.
Дали си тръгвам достатъчно щастлива?
Повече от това.
Дали съм готова да кажа “сбогом”?
Най-вероятно не.
Дали сега е правилното време?
Категорично да.
Благодаря Ти, Господи! Благодаря Ти, че още от преди създанието на света си записал името ми в “Книгата на живота”. Благодаря Ти, че ми подари един толкова специален свят - този на художествената гимнастика. Благодаря Ти, че преди време си ме погледнал и си казал:
-Тя. Нека бъде тя."
И това не беше всичко. На сцената излезе шлифовчикът на диамантите Весела Димитрова. "Бих предпочела да танцувам, отколкото да говоря", призна откровено и с притреперващ глас треньорът на олимпийските шампионки. Докаго говореше за тях, сълзите потекоха. Железният им треньор - вечно недоволната, вечно искащата повече госпожа Димитрова да се разплаче? Невиждано. Стига им тази награда!
Наистина предстоеше последният танц. С поглед, вперен в бъдещето. Танц с фуриите от новия ансамбъл. Диамантите сияят. Музиката спира, овациите не. Бъдещите гимнастички се прибират в съблекалнята, тях тепърва ги чакат тренировки, перипетии, победи. На килима остават сбогуващите се.
"Това ли беше краят? Не, нека се засилим още веднъж към морето от любов." Хванати ръка за ръка, необикновените гимнастички "летят" към феновете...
"О, миг, поспри."
Сънят свърши. Но и това не е край. Сънят на диамантите е вдъхновение за бъдещето.
Коментари