Тайните на Клод Моне: Следен от полицията, сам унищожава картините си в пристъп на ярост

Клод Моне години наред живее в бедност, преди да стане известен. В пристъп на отчаяние дори се хвърля в Сена и нарязва свои платна. Лекари му препоръчват да не рисува на открито, но той продължава с риск за зрението си. По време на престой в Холандия е следен от полицията заради съмнения в престъпна дейност. За живелия 86 години художник съществуват какви ли не истории. Някои разказват за младостта му, когато все още не е успял, а други – за перипетиите му дори когато вече е уважаван и прочут.

Едно от най-крайните е твърдението, че като съвсем млад, обезкуражен от трудността да бъде приет, заради крайната бедност и натиска да рисува по калъп като другите, Клод се хвърля в Сена. За щастие не се удавя. Според едни този инцидент е просто слух, а според други - реално събитие, което художникът така и не признава официално. Запазени са обаче негови писма, в които той открито говори, че понякога изпада в такава ярост, че сам унищожава картините си. През 1881 г. Клод пише на търговеца Пол Дюран-Рюел: “На моменти полудявам. Завърших огромна картина с цветя, но веднага след това я съсипах напълно. Разкъсах я на парчета. Понякога мисля, че няма да мога да продължа…” Но истината е, че художникът винаги намира сили и продължава.

Като ученик рисува карикатури по улиците на Хавър и успява да събере пари за пътуване до Париж. Там обаче остава напълно разочарован от традиционното изкуство, преподавано в художествените училища. Моне не иска да прерисува картините на майсторите от миналото, а да улови красотата на заобикалящия го свят – изгревите, залезите, цветята, отблясъците, улиците, кафенетата, истинския живот. Затова започва да създава различно изкуство, така както го чувства. И още през 1865 г. излага две картини на Парижкия салон. Там неизменно се засича с Едуар Мане, но преди да успее да го заговори, го чува да казва на свой приятел: “Отвратително е! Получих комплименти единствено за тези две картини, а те дори не са мои. На някакъв младеж са, който се казва Моне. Ако това момче изобщо някога успее, ще е само защото името му е сходно с моето.”

Всъщност Клод не се обижда. Години по-късно в интервю пред изкуствоведа и писател Марк Елдер, публикувано в книгата “В Живерни при Клод Моне”, издадена през 1924 г., тогава 84-годишният художник споделя: “Мане беше идол за мен, стилът му бе незаменимо вдъхновение в моята младост… но все пак след това еволюирах, нали? С течение на времето ние дори станахме приятели. Той беше прекрасен човек, много чувствителен, понякога неразбран от другите. И наистина бе добър художник…”

Интересното е, че първоначално добре приетият в средите на художниците Клод изведнъж е обявен за “бездарен”. Стилът му, с който впечатлява, е заклеймен като “неизпипан, незрял, необработен”. Вратите, които са се отворили пред младежа, изведнъж са затръшнати. Самият художник го обяснява: “В началото явно решиха, че това е младежка неспособност, грешка на липсата на опит. Но когато си дадоха сметка, че това е рецидив, упорита методичност, нов начин на рисуване, сякаш всички врати се затвориха за мен.”

Освен противници Моне си спечелва и интереса на полицията. Докато живее в Холандия през 1871 г., художникът неизменно рисува навън, стои на “поста си” в очакване на перфектната светлина и поведението му е прието за странно от властите. Заради съмнения, че е замесен в революционна дейност, той е следен от служебно лице, чиято работа едва ли е много интересна, защото от изгрев до залез Клод единствено рисува. 

През годините го прави с риск за финансовото си състояние, за здравето и дори за зрението си. Безкрайното съзерцаване на езера, блата и реки се превръщат в проблем. Лекари го предупреждават, че прекалените отблясъци особено на изгрев и залез застрашават остротата на зрението му. Моне обаче не обръща внимание на препоръките им. 

Но освен с критиката и с полицията, на Моне му се налага да се пребори и с чиновниците. През 1881 г. той започва серията “Тополи”, която достига до над двайсет картини. Рисува в околностите на Живерни, в община Лимец-Виле. Художникът изобразява няколко дървета в различни нюанси в зависимост от сезона или часа на деня. Общината обаче решава да продаде точно тези тополи на търговец на дървесина, който веднага да ги отсече. Клод подава молба до кмета, който е категоричен, че не може да му помогне с нищо повече от симпатия и интерес към творчеството му. Той не може да разбере защо на художника му трябва да рисува точно тези тополи, а не може да довърши серията от картини с друг пейзаж от околността. 

Моне е принуден да се яви на търга. Цената обаче е прекалено висока, затова художникът прави сделка с търговеца на дървесина – двамата си разделят разходите, при условие дърветата да не бъдат отсичани поне половин година напред. Така за да рисува на спокойствие, на Моне дори му се налага да плаща. 

И това не е единственият сблъсък на художника с безумието на чиновниците. Когато създава емблематичната си градина в Живерни, той на два пъти е заплашван от глоби – първо, защото сам създава езерцата и отклонява течението на река Епт. А втория път чиновник от общината му праща заповед да изкорени всички водни линии. Причината - художникът е поръчал видове от Египет и Южна Америка и те може да са отровни и да заразят водата. За щастие Моне само се изсмива на абсурдното твърдение и не откъсва нито една лилия. Пред изкуствоведа Марк Елдер Клод разкрива, че не съжалява за жертвите, които е трябвало да прави в името на изкуството.

А на въпроса как все пак приема враговете и завистта, 84-годишният тогава творец, отговаря саркастично: “Какви ти врагове… всички отдавна починаха!”

Снимки: АРХИВ