Койна Русева: Аз съм микс между селянин и интелектуалец
Припомняме ви една от най-пиперливите срещи, които нашият екип е имал. Днес тя празнува.
Трудно ми е да кажа нещо за нея. Най-добре мога да го направя, като ви предам дословно думите от интервюто ни. А и тя така би искала вероятно. Дори би искала да изгледате всичките й роли, а да няма интервюта. Защото е убедена, че ще я намерите в героините й. И че друго не ви трябва.
Беше горещо интервю. Дали се опарих ли? Да, няколко пъти.
Обичате ли люто и горещо, Койна?
Обичам пикантно и топло.
А обичате ли да ви е пикантно и топло в живота?
В живота обичам люто и горещо.
Коя е лютата страна на живота ви?
Всички предизвикателства. Всичко, което трябва да правиш, докато ти се прави нещо друго. Всичко, което трябва да изоставиш, за да направиш това, което трябва да направиш. Всичко, към което после ще се върнеш със страст и ще намериш време за него. Може да го отложиш, но няма да го забравиш. Може да го забавиш, но не може да продължиш, без да го направиш.
Да разбирам ли, че обичате да ви е трудно?
Да, понякога да, защото така стимулирам себе си да бъда на 100 процента. Когато имам да правя роля, тръгвам по трудния път към нея. Предполагам, че и в бита си образувам трудности, за да ми е по-интересно. Екстремален тип човек съм.
Казвате, че сте била щура в студентските години, а че сега сте женствено щура. Как се променихте от тогава?
Как се промених?! Ами качих едни 15-20 годинки отгоре.
А отвътре?
Надявам се да съм помъдряла и поумняла. Леко съм забавила темпото.... Не, как ще съм го забавила?! Опитвам се да излъжа и себе си. Същият идиот съм. Хвърча като ненормална. Обичам да хвърча, обичам да работя. Все още енергията ми не се е променила. Когато падне нивото на ентусиазма ми, може би и аз ще се променя, но засега съм също толкова дива като начин на мислене. Все още искам да покоря света, което по някакъв начин е смешно.
Майчинството не променя, то обогатява. То задава други хоризонти. Отнема ти от свободното време, но ти дава свобода на мисълта, дава ти простор на мечтите. Грижите са си грижи, но само като си погледна децата, и ме изпълва нещо, което дори няма нужда да се назовава. Доставя ми удоволствие дори само да ги гледам. Особено обичам да ги наблюдавам, когато те не знаят.
Не се ли страхувате, че децата ви могат да повторят вашите щуротии?
Моите деца са доста по-разумни. Все пак не са чиста проба Койна. Имат примес и от баща си – те са копродукция. Доста по-кротки са от мен. Аз съм расла много повече на улицата, пред блока, а те растат по съвсем различен начин.
Строга майка ли сте?
Е, да, строга съм. Аз съм лошото ченге вкъщи.
Понеже заговорихте за вашето детство, разкажете ми за него, за вашите корени.
Аз съм издънка на здрав старозагорски род, миксирана със сериозна, здравостъпила на земята селска жилка. Аз съм микс между треньор по плуване и учител. Микс между нервно-фантазьорни роднини от страна на майка ми и здраво свързани със земята роднини от страна на баща ми. Симбиоза между тези два начина на съществуване и мислене – селянина в хубавия смисъл на думата и интелектуалеца, артиста.
На кой род приличате повече?
И на двата. Аз съм витално артистична и земно агресивна едновременно. Отстоявам си позициите и в същото време мога да фантазирам и мечтая повече от 13-годишна ученичка дори. Майка ми и баща ми са страхотни хора – само да им видя снимката и се вдъхновявам. Това са отворени хора, позитивни хора, работещи, креативни за времето си хора.
А днес имате ли около себе си такива хора?
Хората не са толкова наивни вече или са стигнали до другата крайност – оглупяли са от наивност. Хората са се капсулирали – ами вижте какво се случва всекидневно! Обществото се лашка от едната крайност в другата, и обикновеният човек се капсулира, забравя къде се намира и единственото, което му остава, са псувните, грубото отношение към живота.
Между другото, двата сериала, в които наскоро снимах, показват точно тази разлика. „Дървото на живота” връщаше българина във време, в което се е гордял, че е българин. „Под прикритие” пък показа българската действителност сега и много от днешните проблеми. И повдигна въпроси. Като например: такива ли искаме да бъдем? Промениха се отношенията в годините. А не бива! Трябва да уважаваме родителя си, трябва да уважаваме по-възрастните, а в работата си – тези, които са преди нас. Театърът не започва от мен. Преди мен има хора, които са работили, строили са, градили са. Не мога да допусна в главата си мисълта, че нещата започват от мен. Човек трябва да има адекватно самочувствие. И в този смисъл „Дървото на живота” залагаше на тези ценности. Връща българина във времето, в което е бил горд, че е българин.
Етикетите са ваша работа, на вашего брата журналиста. Вие обичате да слагате етикети. Никой от вас не познава в дълбочина мен или мой колега. Вие виждате нещо, слагате етикет, след това това се тиражира. Аз съм се изморила да се боря срещу тези неща – понякога ми е забавно, смея се, понякога си казвам „О, Боже Господи!”. „Лошо момиче”, „огън – жена” – всички тези неща по някакъв начин са верни за мен, но то не е едно.
Аз също не харесвам етикетите, затова порових за вас много по-навътре след етикетите. Потърсих думи казани от вас за вас. Те противоречат...
Вижте сега, аз каква съм точно в един момент няма никакво значение. Важното е какво правя. Хората ме познават през моята работа. Вкъщи каква съм би трябвало да ги интересува само децата ми. Аз съм такава каквато се представям пред хората чрез работата си.
Не ви ли се е случвало да четете книга и да изпитате желание да разребете защо авторът е написал това, какво го е вдъхновило, от какво го е заболяло, защо не е написал комедия, а е написал трагедия?
Не, когато чета една книга, аз се вълнувам от това, което е написано и си изграждам мнение за автора от това, което е написал. Не искам да ровя в живота на автора, а в думите му – тук и сега.
Не ви е интересен самият автор като личност?!
Вижте сега, вървим в една посока, която много не ми харесва. Вълнува ме, но ме вълнува през това, което е написал. Не ме вълнува през това как той живее в бита си.
Хората имат нужда от примери. Имат нужда да мечтаят.
Не, нямат нужда. Мислят си, че имат нужда да се врат в личния живот на някого. Да дойдат на театър, ще ги накарам да мечтаят! През работата ми, а не през това какво ям и кога си лягам. Аз съм си аз и това си е моя работа. Във всяка една роля разкривам по малко от себе си. Ако някой много държи да разбере коя е Койна Русева, да си направи един тур Койна Русева, да ми гледа всичките роли и да миксира от всички образи. Ако е в час, може и да разбере нещо за мен. Но откъде тръгнахме, какво ме питахте?
Аз харесвам да има нормални отношения между хората – патриархални звучи малко странно, защото вече хората нямат този начин на мислене. Няма нищо лошо в това да се погрижиш за семейството си, да сложиш хубави неща на масата. Аз обичам, даже снощи съм го правила. Майка ми беше на гости вкъщи и каза: „Все едно сме на ресторант!” За мен това са приятни неща, не ги правя по задължение. Приятно ми е да доставя радост на хората, които обичам. Част от радостта е, когато той лапне нещо, което ти си приготвила, и му видиш физиономията. Това е удоволствие! Това е част от играта живот. На мен животът, самото живеене ми доставя удоволствие. Доставя ми удоволствие да си изхвърля боклука, да си измета терасата, всякакви такива глупости.
Може ли артист да работи и да гори, а да има скучен живот извън сцената?
Много ясно, че може. Песента на Васил Найденов за клоуна е най-добрият пример за това, което ме питате. Не само че понякога сме скучни, ами сме и толкова изморени, че заспиваме по масите, докато трябва да общуваме с приятелите си. И тъжни. Нашата работа е свързана с много емоции и когато ти изразходиш толкова емоции по време на репетиции, по време на снимки, по време на представление, защото тези неща понякога се случват в един ден – сутрин от 5, е как вечер да си (щрака с пръсти). А с другите хора се случва обратното – те вечер шупват. И сме скучни, и сме тъжни, и сме изморени.
Две от децата ви тръгнаха вече по ваш път...
Не са тръгнали, моля ви! Никой никъде не е тръгнал! Децата са тръгнали на училище. Децата добре се справят с поставените им задачи на сцената и пред камерата. Затова ги пускам, доставя им удоволствие. Мисля, че вече даже няма нужда да ходя по техни репетиции. Аз им се радвам и не само аз. Обаждат ми се колеги и ги поздравяват. Но по-важно е да вървят добре в училище и да намерят свой път – какъв ще е той, след няколко години можем пак да говорим по тази тема. Засега никой никъде не е тръгнал.
2 сватби, 3 деца, много роли, и телевизия, и театър, и кино. Ще ви стигне ли един живот, Койна?
Не! Но понеже няма да разполагам с друг, ще гледам да се справя в рамките на този.
Интервюто с Лорина Камбурова, която също участваше в "Скъпи наследници", може да прочетете тук.
Коментари