Белослава: Дразнят ме жените, които искат финансови зависимости. Те са срам за нашата порода
Някои срещи са по-важни от други. И, повярвайте, те се описват най-трудно. Искаш да задържиш цялата емоция с всичките й стърчащи, танцуващи по теб адреналинови искри, да ги събереш и опаковаш в думи, да ги затвориш в бурканче и да надникваш в него от време на време, за да си взимаш по някоя дума, по някоя топлинка, по някое бонбонче спокойствие.
Спокойствие. Тази дума остана да пее тих джаз в съзнанието ми след срещата с Белослава...
В течение на разговора и двете усещаме, че си приличаме неприлично много. Не е само от зодията. Не е само от неспирната жажда за творене. Не е дори в онзи мъничък детайл, че и двете обичаме да пишем, докато готвим. А как обичаме само да готвим! Най-вече е в усещането за времето в нас. Женско време. Много женско време. Силно, нежно, живописно, интересно, бълбукащо от мънички вдъхновения 40-годишно женско време.
В края на разговора тя ми показва татуировката си с птици, а аз й показвам моята... също с птици. А времето е отлетяло неусетно...
Припомняме ви един наш разговор с нея.
Белослава, обикновено хората на изкуството се вдъхновяват най-силно вследствие някаква болка, някакво изживяване. Или не е така?
Така е. За мен тъгата и меланхолията са повод да мисля повече. В тъгата се раждат много повече текстове, повече музика. Има съзерцание в тъгата. Всеки има своите болки през годините. Не е нужно дори да е свързана с конкретна случка. Болката понякога е плод на нашето въображение и на нашата собствена идентичност. Аз съм изключително ранима. Няма да спомена, че това е, защото съм зодия Рак. Но до голяма степен мисля, че е заради това. Хем ме вдъхновява това, че живея на дъното, хем ме натъжава и понякога с месеци не мога да изляза от дупката. С месеци... Даже бих казала, че през последните няколко години много малко съм излизала. Просто си седях в дупката и си пишех, и си чоплех нещо там, в което също има чар. Много хора, когато изпаднат в дупка, се плашат. Аз не се плаша, ами оставям нещата да се случват сами. Знам, че няма да е така безкрай.
Понеже съм дете на психиатър и много съм се интересувала от психоанализа, на входа на Бостънското училище по психоанализа пише: „И това ще отмине.“ Много често си го казвам. И на моите приятелки го казвам. За съжаление и хубавото отминава, но по-хубавото е, че и лошото отминава. Така че съм спокойна. И в лошото, и в доброто съм спокойна.
И все пак как го бориш, какви са стъпълцата, по които успяваш да се върнеш горе?
Правя разни хубави неща – например да сготвя, което е мое изключително хоби. Обичам да разработвам рецепти. Имам над 420 авторски рецепти, с които много се гордея и може би някой ден ще видят бял свят - всяка една е плод на експеримент. Тогава изключвам шалтера, пускам музика и често, докато нещо се пече, аз съм отворила тетрадката и пиша. Много от текстовете и абзаците са родени по време на готвене и мигове на уединение.
Много ми помага и контактът с дъщеря ми. Помага ми, когато стъпя на сцената, тогава забравям за всичко и после съм нов човек. Помага ми дори само да разходя кучетата – в разходката и в чистия въздух съм премислила много неща. Помага ми, когато спортувам. И когато се обадя на баба – баба е силен фактор за моята глава - тя е моят психоаналитик. Много силна жена, която казва: „Въобще не се ядосвай за нищо, всичко отминава и всичко се забравя.“ Не че е нещо, което не знам, но е хубаво да ти го каже някой, когато си на дъното.
Твоят стил музика сякаш прилича на този на стила ти на живот – правиш музика, храна, ресторанти, майка и съпруга си, приятелка...
Аз не обичам еманципираните жени. Не мога да кажа, че съм успешна, защото това е мой план, стратегия и амбиция. Даже думата „успешен“ ме плаши. Ако това се случва, то е изцяло плод на обичта. Не е нещо преднамерено - то е последствие на обичта, с което си създал едно, второ или трето – песен, ястие или място. То се случва толкова естествено, че бих се изненадала, ако не се случи. Ето един елементарен пример, но тайната е в малките неща... За една Коледа, когато открихме „Atelier“ (б.а. ресторанта на Белослава в София), бях толкова вдъхновена и аз да готвя и да нося някакви неща, че за една нощ навъртях около 60 постни сарми с различни плънки. Няма да забравя как и четирите котлона вкъщи бяха пълни с големи тенджери, навсякъде капеше от зелето, всичко беше тотален хаос в кухнята ми, но аз бях безумно щастлива! До 4 часа сутринта пекох тава след тава. Според мен в този миг се ражда духът на мястото. Много хора питат: „Откъде са ви столовете, откъде са ви чиниите, може ли да взаимстваме това или онова от менюто“. Могат всичко да вземат, но духа не могат да го вземат. Духът си е мой. Не защото „мой“ е уникален, а защото „мой“ е различен от техния. Така е във всичко.
Спокойна съм и не залитам. Колкото и да съм искала да пея като Уитни Хюстън, съм разбрала, че никога няма да бъда Уитни Хюстън или Шаде. Нещо повече - през годините разбрах, че по-хубаво от това да съм си аз, няма. Според мен това е формулата на каквото и да направи човек, особено жената. Ние, жените, сме доста лабилни и често залитаме. Искаме да бъдем като тази звезда, да се подстрижем като онази звезда, да имаме стила на трета, а всъщност всички ние сме толкова уникални, че никой не може да ни го вземе. Просто трябва да сме спокойни със себе си. Много често си го казвам: „Спо-кой-но!“
Като дума не ми харесва, но като същност го изповядвам. С Живко Петров сме имали случаи, когато една песен може да е готова още на следващия ден, но ние не я пускаме и след шест месеца работа по нея. Имаме една италианска песен, която е невероятна балада, която се пее от Андреа Бочели. След три различни аранжимента и 20 вида мои изпявания ние пак не я пуснахме. Не съм готова да я пусна и няма да я пусна. И тук, в ресторанта, е същото – докато не изпипаме нещо докрай, дори до съвършената му простота, то не излиза на бял свят. Мога да не ходя с токчета и да нямам изключително женски стил на обличане, но когато си купувам токчета, те ще са най-хубавите – ще са червени, лачени, да кажем Moschino, и това ще е класическа обувка, която аз ще нося и на 60, и на 70, да съм жива и здрава. Тоест има някакъв стремеж към съвършенство у мен. А, ето – бих заменила перфекционизма със стремеж към съвършенство. Харесва ми нещата да изглеждат съвършени.
Не те ли натоварва?
Не. То природата ми го иска, аз не го правя заради другите. Щеше да ме натоварва, ако го правех заради продуцента ми, мъжа ми, някой друг. Никой нищо не иска от мен. Аз сама се предизвиквам да търся максимално красивото. И то е в детайла, в това съм абсолютно сигурна. Преди глобалното идва детайлът.
Перфекционизмът кара много от нас да стигат до неприятни крайности. Перфектното тяло е единственият критерий за женственост, да не говорим за всички „поправки“, които извършваме върху себе си в името на „идеалната красота“. Но като че ли фокусирането ни във външността отминава с годините, не мислиш ли?
Да, отминава, защото се уморяваме. Има много жени, които толкова ги касае само външният им вид, че са забравили за душите си. На 40 и на 50 имаме повече нужда от душата си, а понякога се оказва, че тя е умряла. Колкото и да я търсиш, когато ти не си я обгрижвал през цялото това време в желанието си и стремежа си само да изглеждаш добре, но не и да се чувстваш добре, нея вече може да я няма. Така че тази суета е голям грях и трябва да се борим с нея. То е спорно дали е егото или суетата, но при нас, жените, са и двете.
Не ми харесва, когато жените носят много бижута, гримират се прекалено, акцентират над разни прически и над някакви екстеншъни и екстри по себе си. Аз винаги гледам колко е хубава една жена отвътре. Освен това най-хубави са жените, когато са голи. Гола, боса, сутрин, дори разрошена, дори без грим. Толкова сме съвършени жените, толкова сме най-хубавото нещо във Вселената! Аз съм една от най-гордите жени за това, че съм жена. И искам да го кажа на всички жени – нека са спокойни! Никога не съм била със съвършените форми и килограми. Винаги съм била пищна, едра и знойна. Никога не съм влизала в калъпа. Въпреки всичко съм успявала да запазя хладнокръвие. И когато ходя на снимки, аз знам, че няма да изглеждам, както изглеждат супермоделите, но пак съм спокойна. Защото това съм аз. Има една максима, която често казвам на дъщеря ми, която е в пубертета и все не се харесва: „Недей да се вглеждаш в нещата, които нямаш. Радвай се на нещата, които имаш!“ Аз самата много си говоря и честичко си казвам: „Харесай се, харесай се!“ И то работи. Нямаме нужда от големи висящи обици, за да блеснем на Коледа. Просто се изкъпете, облечете една хубава рокля и излезте, толкова е простичко. Важното е да сме чисти, а като казвам „чисти“, влагам многостранна платформа за чистотата.
Времето определено е фактор, за който и аз отскоро започнах да мисля. Много мили ми стават моите съвременници и съвременнички. С цялата суета, през която преминаваме. Забелязвам, че мъжете са още по-смешни с годините. Мислех доскоро, че само жените пазим диети и искаме да изглеждаме добре. Не е вярно - мъжете също се респектират, когато някой изглежда добре и често задават безумни въпроси като :„Ама на каква диета си?“.
Мила ми е всяка една бръчица на хората около мен. Мили са ми навиците ни. Аз още пея по нощни клубове и преди виждах и мои приятели там. Сега все по-рядко виждам мои приятели, защото все по-често всички си лягат рано. Все по-често сутрин ги виждам с подути очи. Все по-бавно спадат очите, също и при мен. Има едни такива белези на времето, които са ми много скъпи и се успокоявам, когато виждам, че не съм само аз.
Но много по-добре се чувствам днес, много по-добре знам къде, как и какво да направя, за да се почувствам още по-добре, или за да избегна неприятна ситуация.
Лошото на времето е, че вече все по-малко неща могат да ни изненадат. Лошото е, че сме готови за всичко. Дори когато пия вино, това вече не ме разсмива и не ме замайва, защото знам как да го контролирам. Тоест този самоконтрол, който сме усвоили с годините, ни прави прекалено стабилни, улегнали и предсказуеми, а това не е добре. Но пък съм сигурна, че времето има и друга страна. Че във всеки един от нас времето няма значение, защото детето е живо. Аз например, когато видя някой лош човек, човек, който се държи лошо или е намръщен, си го представям като детенце. Предстявам си този червендалест лош чичко като малко момче, което тича и яде филия с мармалад. И си казвам: „Боже, той изобщо не е страшен. Просто го е страх и си е сложил защитна маска.“ Имам си такива прийоми, с които се освобождавам от стреса на общуването с различни хора.
Времето е подарък. Времето не е бреме. И само от нас зависи да го прегърнем, да заживеем с него, да приемем всичко, което ни носи. Ако някои го наричат старост, добре. Ако някои го наричат гравитация, добре. Но си е наше, лично наше.
Навремето имаше един филм „Какво искат жените“. Мисля, че днес би имал различен сценарий. Какво искаме ние, жените, знаем ли?
Искаме любов. Искаме само любов, чаша вино, разбиране, нежност, ласка. Много простички неща искаме. Дразнят ме кифлите, които искат пари и финансови зависимости. Тези жени са срам за нашата порода. Бъдете така достойни и така добри да вдигнете главата си и сами да се справите с живота, той е за всички. Нито един мъж не ни е длъжен! Принцът на бял кон е само в приказките. Ако искаме принц на бял кон, трябва ние да си го създадем, ние да си го обгрижим, ние да го направим щастлив. Ние трябва да му дадем, не той да ни даде. Та тези кифли, меркантилните, които са такива, защото мутренското време ги докара, са наистина срам и позор. Няма да говоря за тях. Ще говоря за достойните жени, които знаят със собствения си ум и чар, образование и мисъл да направят живота си хубав. Ние трябва да създаваме, да обичаме, да обгрижваме, да затопляме. И трябва много да се гордеем и да даваме максималното, защото светът чака на нас. Мъжете чакат на нас, децата чакат на нас.
Какво ти липсва?
Липсва ми време, чисто физически. Искам денят да е малко по-дълъг. Липсва ми хармония с мен си. Много ме натоварва, когато изгубя баланса със себе си, а аз го губя. Липсва ми тази улегналост, спокойствие. Просто да отделя един час в забързания ден, да си направя чай, да седна до лампата и да си почета. Един час да чета книга всеки ден. Това ми липсва.
Какво означава татуировката ти с птици върху ръката ти?
Това е залезно слънце с ято птици и моята птица - единствената червена, е такава, защото излиза от слънцето. Това е символ на моята индивидуалност. Много си обичам татуировката. Въобще харесвам тази култура и не заставам срещу нея. Даже подкрепих дъщеря ми, която направи своята първа татуировка. Много ми хареса, че написа „Търпение“. Изключително горда останах с това, което съм сътворила за 18 години. Това, че тя избра татуировката й да е с надпис „Търпение“, ме прави много горда майка. Ето, виж, напълниха ми се очите със сълзи...
Коментари