Цветанка Ризова: Приемам само любов, която съм спечелила

Преди да я познавам, в представата ми тя винаги беше жената в черно – твърде сериозна и твърде дистанцирана. Един приятен разговор по-късно разбирам, че жената в черно всъщност е дълбоко емоционална, сантиментална, купонджийка, далечна на болната амбиция, но близка на болезнената чувствителност. Днес сме лице в лице с малко от водещата и с много от майката и съпругата Цветанка Ризова.

Тя празнува своя ден рожден. Припомняме ви един наш разговор с нея.

Обичате ли напрежението в работата, как ви действа то?

Свикнала съм с напрежението, то не зависи от изборите. Предаването изисква всеотдайност, която не е конюнктурна. Винаги съм нащрек, всяка минута. И преди, и след избори дължа на зрителите най-доброто, което мога да направя. Даже не съм се замисляла дали обичам или не напрежението, толкова съм свикнала с него, то е част от мен вече 15 години, откакто водя предаване. Дори по време на отпуск се улавям, че мисля как би изглеждало предаването, ако съм в ефир. Може би е прекалено, но човек трудно излиза от ролята си за няколко седмици. Сигурна съм обаче, че напрежението ме държи будна, кара ме да мисля по-бързо и аналитично. Кратки бягства извън София напълно ме зареждат. Дори вечеря и разговор с близки хора са в състояние да ме презаредят.

Днес работите в конкуренция с телевизията, чието лице сте били дълги години. Какво е усещането да преминеш в другия отбор? Същият ли е хъсът, или дори е по-силен?

Аз поначало не съм конкурентно настроена. Никога не гледам в чуждия двор, гледам да си подредя моя. Аз се конкурирам със себе си – със своите страхове, своите недостатъци, своите колебания. И в бита, и в професията си не се занимавам с другите, не се вторачвам в тях, не ги съзерцавам като опоненти, врагове, конкуренти. Никога не съм изпитвала чувство на завист, на страст да надвия, да поставя някого в нокдаун. Вероятно в това има капка егоцентризъм, но винаги съм се съсредоточавала върху своите ангажименти, своите страсти, своите интереси. Винаги съм била ненаситна да получа максимални резултати от собствените си усилия. Черпя сили от своите успехи, а не от неуспехите на другите. Дори не харесвам хора, които непрекъснато се сражават, защото изпитват наслада от това да унижат или да уязвят другите. Това за мен е непонятно. Така че аз нe преминах в противников отбор, а просто станах част от друг, много силен и много успешен отбор.

Тук уцелихте. За мен всяка промяна е стрес, опасение, дискомфорт. Наистина ми беше трудно, аз не обитавам бюра и студиа, а пространства, които строя с емоция и приятелства. И затова, когато напускам, аз всъщност не местя багаж, а живот. Не приемам тези промени леко, но съм сигурна, че са необходими. Човек трябва да отива понякога другаде. Това освежава, предизвиква и мобилизира нови, неподозирани ресурси у самата мен.

В анонса на предаването вие пишете, че в “Лице в лице” представяте героите и антигероите на деня. С кои е по-лесно да бъдете лице в лице? А с кои е по-интересно?

С тези, които са убедителни в тезите си. За разлика от личния си живот, където допускам малцина и имам страшна цедка, в предаването мнозина са добре дошли – дори да са антигерои, дори да са зверове, дори да са мерзав­ци. Щом от тях зависи нещо в държавата, щом към тях зрителите и аз имаме въпроси, щом мнението им предизвиква реакции, значи трябва да ги покажа. “Лице в лице” не е мой дом, а дом на зрителите.

Кое е най-трудното във вашата работа?

Може би скриването на силната емоция. Може би опитът да притъпя своята позиция, за да дам предимство на госта си, както предполагат журналистическите правила. Но не се съсредоточавам върху трудностите, а върху удоволствието, предизвикателството, играта.

Благодаря, че ми казвате това. Защото заради подобно отношение си струва човек да продължава да работи със същата страст и радост. Избягвам да се самоанализирам публично и публично да си давам оценка, но това, което мога да кажа, е, че изпитвам истинско любопитство към гостите си, не маркирам въпроси и теми, а се опитвам да надникна „отвъд”.

Гостите ми са партньори, с които понякога спорим, но те не са мои врагове, които искам да унижа и унищожа. „Лице в лице” е светла зона, далеч от задкулисието, мрачните сценарии, отвратителнитe поръчки и порочните обвързаности. Може би затова са ви казали, че на гостите им е важно да ми гостуват – защото няма капани, неглижиране или фаворизиране. Те са тук, защото имат значение.

Много малко се знае за личния ви живот. Като че ли хората се интересуват повече от скандалните личности. Разкажете повече за себе си.

Личният живот излиза на показ, когато останалото е безинтересно. Аз не харесвам хора, които предлагат личния си живот за продан. Изглежда ми като отчаян опит да се харесат, да бъдат забелязани, да бъдат осветени. Приемам да се говори за личния живот само ако там се съдържат поуки, които биха били полезни за мнозина, ако е споделен, за да бъдат предпазени другите от същите грешки и проблеми, ако в личния ти живот има нещо, което може да е сигнал, червена лампичка за другите. Всичко останало е евтино, а за самата мен – безинтересно. Но все пак – аз съм самоограничаващ се човек, спазвам правилата, но съм много инатлива и почти нищо не е в състояние да промени мнението и решението ми. Действам така, както смятам за уместно, с едно ограничение – да не преча и да не наранявам другите. Много обичам да се виждам с приятелите си, луд фен съм на пиано-баровете, на пътешествията. Никога не забравям обидите, но никога не отмъщавам.

Семеен тип човек ли сте, както предполага зодиакалният ви знак?

Изключително семеен тип човек съм, това даже в някаква степен е досадно за близките ми. Имам усещането, че трябва да контролирам, да напътствам, да обгрижвам. Даже се чудя как синът ми стана толкова самостоятелен, аз съм готова във всяка секунда да бъда на негово разположение, а пък той предпочита всичко да си свърши сам. Обичаме да пътуваме много, на почти всички празници сме в големи компании. Когато сме в София, често ходим на театър, от дете съм театроман.

Аз си мисля, че съм добра майка, но това може да оцени единствено синът ми. В моето семейство родителството е издигнато в култ. Смятам, че родителят е длъжен на детето, а не детето на родителя. Ние раждаме децата си по своя воля и желание и не бива да ги караме да ни се отблагодаряват за това. За мен е погрешно да им припомняме, че ние сме ги родили, ние сме ги отгледали, че сме дали живота си за тях -– не бива да ги караме да се чувстват отговорни за нещо, които ние, а не те са пожелали. Детската любов и благодарност трябва да дойдат естествено, а не като им втълпим, че сме техни жертви. Приемам само любов, която съм спечелила, а не принудителна, любов по задължение. Така че никога не навирам в лицето на детето си какво аз съм направила за него, а му казвам какво то е направило за мен. Казвам му, че съм щастлива, задето го имам, че съм благодарна, че е толкова прекрасен и добър. Че имам изключителен късмет да е мой син.

Онзи ден ви срещнах в черквата. Вярата с вас ли е в ежедневието? В какви моменти се оповавате на нея?

Вярата е част от мен, откакто се помня. Съществуването на Бог за мен е абсолютно категорично, никога нито за миг не съм изпитвала колебание, не съм се замисляла съществува или не. Православна съм и това е едно от нещата , които ме правят истински щастлива. Мисля, че е изключително лесно да се живее, спазвайки десетте Божи заповеди.

Лице в лице с кого бихте желала да застанете?

Нямам ограничение, всеки, от когото зависи нещо в България или в света, е добре дошъл в предаването. А извън предаването – лице в лице съм само с хора, които мен лично ме вълнуват. Хора, които предизвикват у мен любопитство.

Не обичам да съм лице в лице с изкривени от злоба лица, с хора, които гледат света с присвити очи и стиснати устни, които гледат другите, за да ги мразят и да ги предизвикат, да ги иронизират и унижават. Не обичам мрачните лица, за които светът е враг, а другите – мишени. Искам да съм лице в лице с хора, които могат да те погледнат в очите.