Доц. Мартин Иванов: Трите носталгии на българина са по соца, по “златните години” преди Втората световна и по... Османската империя

• Можем да забогатяваме по-бързо - ако държавата даде повече въздух на хората, които правят свой бизнес, и да няма нелоялна конкуренция от мутри, братовчеди, калинки и политически бизнесмени
• Кризите сега не пречат на икономиката ни да се държи прилично - така е било през 30-те години на ХХ век след Голямата депресия
• Доходите ни днес са две трети от средните за ЕС, а когато преди 17 г. влязохме в него - една трета
• Между 1934 и 1943 г. икономиката ни расте с по 5,4% годишно. Това "икономическо чудо" се дължи и на образованието
• Днес сме на финала на процес, започнал през 1926-1927 г. - тогава смъртността и раждаемостта падат до типични за модерните общества нива

- Преди повече от година казахте пред “24 часа”, че в сравнение с предишните два века и половина днес българите живеем най-добре. Опряхте се на вашите изчисления на инфлацията за този огромен период. Още ли го твърдите, доц. Иванов?

- Да, продължаваме да живеем по-добре, отколкото през предните 2,5 века. Но понеже не помним как са живели нашите дядовци и прадядовци, такива оценки за мнозина изглеждат пресилени.

- Какво показват статистиките?

- От момента на влизането ни в ЕС България е имала доходи на около една трета от средните в съюза, а днес те са две трети от средните в ЕС. Това означава, че сме наваксали доста за тези 17 години. Разбира се, макар че скъсяваме дистанцията, продължаваме да сме в дъното на класацията. Именно това провокира и моята лекция на конференция, организирана наскоро от Института за пазарна икономика. Въпросът е може ли историческият ни опит да ни помогне в сегашната ситуация.

- Понеже във вашето проучване сте сравнявали инфлацията от 1750 г. до днес, кои са периодите, в който сме живели най-добре и кои - най-зле?

- Сред най-добрите периоди е именно днешният - и като качество на живот, и като потребление. Други периоди, в които българинът е живял добре, без те да са сравними с днешния, са втората половина на 70-те и първата половина на 80-те години на миналия век, както и десетилетието след края на Голямата депресия през 30-те години на ХХ век. Около тези два периода впрочем има различни митологии - едната е на соцносталгията, а другата - на тъгата по “златните години” преди Втората световна война.

Третият предишен период на добруване обхваща 60-те и 70-те години на XIX век, непосредствено преди Освобождението, следствие от които е и носталгията по Османската империя, която се появява тук около 1900-ната година.

- Какво можем да вземем като управленски инструмент от годините, в които сме живели добре? Защото мнозина няма да се съгласят с вас, че тъкмо днес сме най-доволни от живота си - всичко поскъпна, повишените доходи отиват за разходи по бита, инфлацията расте, 4 години стоим на едно място и политически, и икономически.

- Въпросът по-скоро е какво можем да вземем от лошите или не толкова добрите периоди. Защото за нашето днес едва ли можем да кажем, че живеем в спокойна вътрешно- и външнополитическа обстановка. Тази политическа нестабилност и тук, и по света създава високи нива на тревожност. И макар да минаваме през период на повишаващи се доходи, все по-разбърканият свят около нас повдига много въпроси, отговорите на част от които може би лежат в сходните предишни епизоди.

- Кои са?

- От 2008 г. насам навлязохме в задълбочаваща се спирала на нестабилност - Голямата рецесия, която прерасна в Гръцката криза, премина през мигрантската вълна и накрая достигна своеобразен връх през ковид кризата. И всичко това на все по-изострящи се международни отношения, преминали в открит въоръжен конфликт - както руската агресия в Украйна и войната в Газа. Картината все повече напомня на случилото се през 30-те години на миналия век. Както днес тогавашната икономическа криза прераства в серия от военни конфликти в Африка, Далечния изток, а по-късно и в Европа, довели в крайна сметка и до Втората световна война. На този външнополитически фон и тогава, и сега у нас се тресем от нарастваща вътрешнополитическа нестабилност.

Да припомним: средата на 30-те години с всичките ѝ специфики е маркирана от преврата от 19 май 1934 г., забраната на политическите партии, отмяната на конституцията, приплъзването към авторитарен режим. Все неща, които не звучат чуждо на голяма част от българското общество. И въпреки описаните нестабилности тогава и сега българската икономика се държи много прилично.

- Остава стабилна?

- Да, и расте с впечатляващи темпове. Между 1934 и 1943 г. по постоянни цени българската икономика расте годишно с по 5,4% на глава от населението. Тоест за десетилетие тя се увеличава наполовина. Очевидно имаме уникално и трудно обяснимо на пръв поглед “икономическо чудо” на фона на серията от стопански, политически и военни кризи - напомня и днешния ни ден. Съвременниците тогава и сега не са го оценявали по този начин. Нужна е някаква историческа дистанция, за да можем да стигнем до по-точни наблюдения и оценка.

- Кои са факторите, които допринасят за това позитивно развитие?

- Четири са факторите зад “стопанското чудо” в края на 30-те и началото на 40-те години. Първият е свързан с т.нар. демографски преход - преминаването от биологичен режим на много висока раждаемост и смъртност към ново равновесно положение на все по-ниска раждаемост и смъртност. За онова време мнозина говореха, че в семейство се раждали по 10-15 деца, но подминаваха факта, че от тях са оцелявали по три-четири. Срещу убийствено високата детска смъртност родителите са имали само едно оръжие - по-високата раждаемост. От края на 20-те години на ХХ век тенденцията започва бързо да се преобръща. Първо смъртността, а след нея и раждаемостта спада до нива, типични за модерните развити общества, каквото започваме да ставаме и ние. Всъщност сега сме на финала на този процес, започнал през 1926-1927 година, точно в навечерието на Голямата депресия.

Втората голяма промяна е свързана с онези над три десетилетия целенасочени инвестиции в образованието. Мнозина от читателите ви сигурно са чували, че в това отношение България е сочена за пример, поне на Балканите. Става дума за задължителното образование: начално, основно, а след това и средно, което започва да става все по-масово, за да се стигне от около 10% грамотност при Освобождението до 85% през 1946 г. Повишената грамотност няма как да не даде своето отражение върху семейния модел, но и върху икономическото поведение. И тук стигаме до третия фактор за стопанския растеж по време на заобикалящи ни кризи.

До колективизацията в средата на ХХ век България е аграрна страна - 75% от населението ѝ живее на село и се прехранва от земеделие. Така че, за да започне процесът на икономически растеж, промените трябва да се случат именно в този най-консервативен сектор на обществото. И точно тогава, през 30-те години на миналия век, българското селско стопанство започва да се отърсва от вековния модел на самозадоволяващо се земеделие, в което всяко семейство само произвежда храната и си я консумира. Много малка част от реколтата - около една десета - една двайсета, то продава на пазара, за да може с получените пари да си плати данъците. Също толкова малко неща си позволява да купи от местния магазин, а това задържа цялата икономика. Малко производство и свито до минимум потребление водят до липса на реален ръст в икономиката. Самозадоволяващите се, откъснати от пазара и околния свят селяни следват по завещаните от прапрадеди пътеки на икономическо, социално и биологично поведение. И сякаш “изведнъж” българският земеделец започва да мисли по-рационално, да се откъсва постепенно от традицията на дедите. Да въвежда различни макар и нискобюджетни, но по-модерни практики на обработка на земята. Използва специално селектирани сортове семена, оре по-дълбоко със станалите масови железни плугове, почва да наторява нивите си за по-високи добиви. И най-важното - да замества поне отчасти зърнените храни за собствена консумация с произвеждани за пазара култури, които му носят пари: тютюн, захарно цвекло, памук, плодове, зеленчуци. Ако се доверим на статистическите годишници едва през междувоенния период българите започват по-масовото производство на домати. Преди това те са били все още екзотика и статистиката не е намирала за нужно да ги отчита. Ето ви още едно доказателство, че шопската салата, поради липсата на домати, се е появила доста по-късно.

Четвъртият голям феномен е постепенната интеграция на цялата икономика в едно по-голямо икономическо пространство. След напускането на Османската империя за първи път през 30-те години страната ни се вписва в една почти континентална икономика, изградена около нацистка Германия. Като съюзник на Берлин България получава достъп до нейния много по-широк пазар. Да, ритъмът му е диктуван от Втората световна война, но Германия продължава да се нуждае от храни, а точно тях България произвежда, при това много качествено. Така земеделската ни реколта започва да изхранва воюващите армии, а култури като соята, рапицата, слънчогледа, цвеклото и т.н. стават суровини за една разрастваща се индустрия.

- Кой от тези фактори може да влияе днес?

- За да сме честни, отговорът на този въпрос трябва да започне все пак от разликите. Тогава, през 30-те години, 75% от българите са се прехранвали от земеделие и са живеели на село. Днес пропорцията е точно обратната. И все пак, ако институционалната промяна тогава е идвала от семейството, то сега би могла да дойде от съдебната система. Ако промяната е идвала през основното образование, днес това ще бъде средното и висшето образование. Области, в които отдавна говорим за реформи. Ако стопанският растеж през 30-те години лежи върху модернизацията на селското стопанство, днес би могъл да дойде през новите технологии в секторите на услугите и новите индустрии. Не на последно място поставям интеграцията ни в по-голямото икономическо пространство, защото ние до последно се двоумим дали да се интегрираме в Еврозоната и Шенген, или не.

- Защо най-често мерим стандарта си на живот през цените на хранителните продукти? Социалистическата мярка за просперитет беше апартамент, вила и кола. Днешната мярка коя е? Българският “таван” е бърза кола, айфон или смартфон, жилище в затворен комплекс или във вилната зона. Малцина обаче дръзват да завъртят собствен бизнес и да се издържат от него - нещо фундаментално за развитите държави. Защо?

- Въртим се около храните, защото това е ключов измерител на реалните заплати, с които да задоволяваме основните си потребности. И колкото е по-висок стандартът ти на живот, толкова повече се променя и кошницата, толкова повече се отива отвъд първичните необходимости - от храна, подслон, облекло към по-луксозни неща като тези във вашия пример - автомобил, айфон и какво ли още не. Стандартът ни на живот се променя, но със сигурност това би могло да стане значително по-бързо и с много по-висок процент, защото продължаваме да сме най-бедната страна в ЕС.

- Как да променим този факт?

- Държавата трябва да даде повече въздух на хората, които правят свой бизнес, и да регулира нещата така, че да няма нелоялни конкурентни практики от мутри, борци, братовчеди, калинки и политически бизнесмени. Трябва да има максимално прозрачни и пробизнес политики. А не бизнесмените да бъдат сочени с пръст като спекуланти, нечестно забогатели на наш гръб. Това обаче означава, че трябва да променим и собствения си начин на мислене.

- Намирате ли някакви плюсове в това, че се забавихме за еврозоната, че не сме приели еврото, нито сме изцяло в Шенген?

- Аз лично не намирам. Нека споделят онези, които намират. Такъв въпрос ми звучи като: намирате ли някакви плюсове в това да сме бедни.

- Какво да направи следващата власт, за да влезем най-сетне в еврозоната?

- Първа задача е да осигури по-голяма стабилност. До момента убеждението беше, че ни остава година до влизането ни и в едното, и в другото пространство, а някак зорлем се отдалечихме от тази цел. Трябва ни правителство, което да загърби политическите боричкания и дребните тактически победи, за да се концентрира върху стратегически важните неща.

CV

Доц. д-р Мартин Иванов е роден през 1970 г. във Велико Търново

Завършил е английска гимназия в Русе, а след това история в СУ и право в ЮЗУ

Между 1999 и 2015 г. е доцент в Института по история на БАН, а от 2015 г. е доцент в катедра “Социология" в СУ

Председател на Държавна агенция “Архиви" (2011-2013)

Съветник по образование и култура на президента Росен Плевнелиев. Министър на културата в служебния кабинет "Близнашки" (2014)

l Посланик на България във Финландия (2016-2020)