Скритото гробище на НАСА, или точка Немо, на дъното на Тихия океан

Над 263 космически отломки са били потопени там от 1971 г. насам

На над 1500 километра от бреговете на Нова Зеландия и на около 3200 северно от Антарктида има скрито гробище. В продължение на десетилетия там са били изхвърляни останки, които сега лежат разпръснати по дъното на Тихия океан, но те не са човешки. Мястото е известно като точка Немо и това е космическото гробище на планетата, където Международната космическа станция (МКС) ще посрещне своя край.  То е толкова далеч от сушата, че най-близките хора често са астронавтите на борда на МКС, която обикаля на близо 400 км над Земята.

Именно тази отдалеченост обяснява защо при извеждането от експлоатация на МКС през 2031 г. тя ще завърши дните си там, спускайки се към планетата, за да се присъедини към другите потопени космически боклуци и спътници.

Държавите, които изследват Космоса, изхвърлят боклука си от тази дейност в района около точка Немо, кръстена на капитан Немо от романа на Жул Верн “Двадесет хиляди левги под водата”. Според проучване повече от 263 космически отломки са били потопени в този район от 1971 г. насам, включително руската “Мир” и първата космическа станция на НАСА “Скайлаб”. Естествено, те

не са запазени в цялостната си форма

и нямат визия за историята на пътешествията си, а са разпръснати на голяма площ.

“Това е единствената безопасна зона, в която вълната от отломки след повторно навлизане в атмосферата се побира”, твърди Холгер Краг, ръководител на Службата за космическа безопасност към Европейската космическа агенция.

Точката Немо е извън юрисдикцията на която и да е държава и е лишена от живот, въпреки че следите от човешкото въздействие са големи. Освен космическите отпадъци на морското дъно малки частици пластмаса са открити във водите наблизо.

Космически боклуци, например стари сателити, навлизат отново в атмосферата на Земята ежедневно, но по-голямата част от тях остават незабелязани, защото изгарят много преди да се ударят в някаква повърхност. Единствено по-големите отломки - космически кораби и ракетни части, представляват риск за хората и инфраструктурата на планетата ни, но той е минимален. Космическите оператори трябва да планират доста по-рано повторното навлизане в атмосферата, за да гарантират, че траекторията на падане води към точка Немо.

В случая с МКС НАСА съобщи, че ще започнат маневри за подготовка за деорбитиране още през 2026 г., понижавайки надморската ѝ височина, като се очаква тя да се разбие на Земята през 2031 г. Точното време на маневрите ще зависи от активността на слънчевия цикъл и ефекта му върху земната атмосфера. МКС е в орбита около Земята от 1998 г., когато Русия, САЩ, Канада, Япония и няколко европейски страни започват съвместната дейност.

“По-високата слънчева активност има тенденция да разширява земната атмосфера и да увеличава устойчивостта на скоростта на МКС, което води до по-голямо плъзгане и естествена загуба на височина”, коментираха от НАСА относно плановете за извеждане от експлоатация на МКС.

Космическите агенции също трябва да уведомяват контролните органи, отговарящи за полети и кораби – най-вече тези в Чили, Нова Зеландия и Таити, – за местоположението, времето и размерите на зоните на падане на отломките.

По-голям проблем от космическите боклуци в точка Немо, допълва още Краг, са парчета от метални ракетни части и космически кораби, които извършват т.нар. неконтролирано повторно навлизане в атмосферата. През юни 2021 г. НАСА критикува Китай, че не отговаря на стандартите за отговорност, след като отломки от ракетата Long March 5B паднаха без контрол в Индийския океан. “Космическите държави трябва да сведат до минимум рисковете за хората и възможността от материални щети при повторното навлизане на обекти в атмосферата”, категоричен е директорът на НАСА Бил Нелсън.

Ракетата, която била висока над 30 метра и тежала около 18 тона, изстреляла част от новата Китайска космическа станция в орбита на 29 април миналата година. След изразходването на горивото тя била оставена да се движи в Космоса неконтролирано, докато земната гравитация не я връща обратно на планетата. Досега обаче е имало само

един случай на жена, ударена от космически боклук

През 1997 г. неизправен сателит на НАСА навлиза в земната атмосфера с риск 1 към 3200 да удари някого. Пострадалата е Лоти Уилямс от Оклахома, която била ударена от парче от ракетата “Делта II” докато се разхождала из парка.

Краг заявява, че средно 100 до 200 тона космически боклук падат на Земята по неконтролиран начин всяка година, но въпреки това повечето експерти смятат именно повторното навлизане за най-добрия вариант. По-голямата част остава в орбита, където може да се сблъска със сателити, да създаде още боклуци и да застраши живота на обитателите на МКС.

Според експерти има най-малко 26 000 парчета космически боклук, обикалящи около Земята, които са по-големи от или са с размерите на бейзболна топка, като те могат да унищожат сателит при сблъсък. В Космоса се намират и над 500 000 останки с размер на стъклени топчета за игра, които могат да причинят щети на космически кораби или спътници, и други над 100 млн. парчета отломки с размери на зрънце сол, които биха могли да пробият скафандър.

“Приземяването на космически отпадъци на океанското дъно в зоната на точка Немо е най-малко лошият вариант”, смятат Вито де Лусия, професор по право в Норвежкия център за морско право към Арктическия университет. Въпреки това ние не знаем много за морската среда в този район.

Някои изследвания предполагат, че поради океанските течения този регион – известен още като тихоокеански южен кръговрат, не е особено биоразнообразен. Океанографът Аутън Пърсър казва, че е бил близо до района и че морското дъно вероятно е населено с морски краставици, дълбоководни октоподи и странни риби.

“Това е област, бедна на хранителни вещества във водите, така че въпреки че ще има някакви морски обитатели, нивата на биомаса там са ниски”, обяснява още изследователят.

От Европейската космическа агенция подчертават, че отпадъците, които са приземени в океана, обикновено са направени от неръждаема стомана, титан или алуминий, което ги прави нетоксични. Това са не повече от няколко десетки метрични тона годишно. Повторно навлизащите фрагменти

не плуват, а потъват и следователно не представляват опасност

за движението на корабите. Учени обявиха, че работят върху т.нар. дизайн за смъртна технология, която ще замени алуминий, титан и стомана с материали, които ще се стопят по време на повторно влизане в атмосферата.

Експерти в изследването на пластмасата в океана към организацията  Ocean Conservancy смятат обаче, че е обезпокоително океаните да продължават да се използват като бунища за всякакви отпадъци. Те отбелязват, че няма как хората да използват океаните с тази цел, а след това те да продължат да функционират по начина, по който са го правили преди. По думите им човечеството трябва да спре да гледа на океана като твърде голям, за да бъде трайно увреден, като допълват, че на всяка минута хората изхвърлят еквивалента на пластмасов камион за боклук в морските води.

Дуайт Стивън-Бониецки, който режисира филма  “Скайлаб”, казва обаче, че единствената възможност за деорбитиране на МКС е тя да падне далеч от сушата. Друг вариант би бил прицелване в отдалечени парчета земя, но е за предпочитане да се приземи във вода. По думите му инцидентите на деорбитиращи космически кораби са достатъчно редки, за да не предизвикат големи дилеми, когато океанът се използва като зона на сблъсък. Освен това при повторно навлизане в атмосферата по-голямата част от космическия кораб изгаря, преди да се удари в сушата или водата. Изборът на океана като зона за кацане осигурява безопасен начин за изхвърляне на отломките. Няма друга безопасна алтернатива.