Пазарът на изкуство напълно полудя

Скандалът с фалшивите модернисти, който гръмна преди време у нас се вписва чудесно в една световна тенденция от последните години. През юли 2013 година в Китай бе затворен цял музей, а срещу ръководството му започна разследване. Обвиненията бяха направо куриозни. Почти всички от общо 40 000 изложени обекта в него се оказаха изкусни фалшификати. Почти по същото време от подобна афера, но в далеч по-малък размер бе разтърсена Германия. След серия обиски в няколко провинции полицията арестува банда фалшификатори, действала още от 2005 година. Те успели да продадат близо 400 фалшиви картини за десетки милиони евро. Този случай се оказва по-мащабен дори и от най-големия скандал в света на изкуството до този момент –

аферата Белтрачи.

Волфганг Белтрачи бе осъден през 2011 година на 6 години ефективен затвор заради изкусно фалшифицираните от него картини. В продължение на години той рисувал творби, имитирайки перфектно стила на Хайнрих Камнедонк, Макс Ернст и Макс Пехщайн, и ги продавал на международния пазар като оригинали. Според следователите Белтрачи е спечелил така близо 50 милиона евро. И до днес тук-там изскачат фалшификати, дело на иначе гениалния художник.

Но какво общо има между българския случай, китайският музей и германеца Волфганг Белтрачи? Общото между тях е, че са симптом на едно – пазарът на изкуство е напълно полудял. И балонът се надува още и още. Затова не е чудно, че фалшификатите се роят един след друг.

Според преценката на европейски полицейски служби почти 40% от предлаганите за продажба шедьоври всъщност не са оригинали. Процентът на фалшивите графики пък е дори още по-голям – 60 до 70%. Литографиите са 40 до 50 на сто ментета, а при маслените картини фалшификатите са около една десета от предлаганото на пазара.

„Фалшифицира се предимно

съвременно изкуство.

С произведения на класическата

модерност обаче се изкарват повече пари“,

обяснява Илия Мюлер от Есен. 40-годишният експерт е посредник и изследовател на историята на картини. Специалист е по руско и източноевропейско изкуство. „Фалшификатите не трябва да са перфектни, а да се харесват на купувача. Ако картината не буди подозрения, купувачът рядко иска експертиза. Фактът, че е фалшификат, остава незабелязан и тя може да виси десетилетия наред над дивана в хола“, казва още той. Провиненцията или историята на картината е най-важното доказателство за оригиналността є. Но абсолютна сигурност няма“, казва изследователят.

Всяка картина си има история. При старите майстори е почти невъзможно тя да бъде фалшифицирана. Пример за сигурна провиненция е например това: „След създаването й картината на Караваджо „Давид с главата на Голиат“ се съхранява първо в Италия, а после в английска и след това в холандска колекция, преди през 1667 година да стане австро-унгарска собственост. Днес тя е част от колекцията на австрийския Културно-исторически музей. „Фалшификаторите трябва да измислят подобни истории за своите картини. Колкото по-нова е една творба, толкова по-лесно е да є измислиш провиненция“, казва още Мюлер.

Авангардисти под съмнение

Разпадането на Съветския съюз е истинска златна мина за фалшификаторите. Внезапно на западния пазар се появява лавина от непознати до този момент произведения на руски авангардисти. Фалшификаторите се ориентират към техния стил, тъй като при Сталин той е обявен за декадентски. След Втората световна война стотици произведения са иззети или просто изчезват. След перестройката на пазара внезапно изплуват цели колекции на авангардисти.

„Изведнъж човек започна навсякъде да чува тези невероятни истории“, припомня си Мюлер. „Собственици на безценни картини живеят в бедност някъде в тайгата или в Сибир и трябва да продадат съкровищата си, които са пазели ревниво десетилетия наред под кревата.

„При това, притиснати от нуждата, ги предлагат на смешни цени. Много лековерни западняци с излишни пари вярват на тези истории и се сдобиват с десетки фалшификати.

Така се стига до онзи скандал от 2011 г., който постави под съмнение едно цяло течение в изкуството.

Днес е почти невъзможно

да продадеш руски авангардист.

Бандата, арестувана тогава, пласира на галерии и колекционери картини на Кандински, Ел Лисицки, Малевич, Гончарова, Лентулов. Те принадлежат уж на мистериозен колекционер на име Едик Натанов. Почти 400 картини са продадени с неговата история и бандата печели двуцифрена милионна сума. Както по-късно става ясно, целият европейски пазар е залят от фалшификати в този стил. Бандитите не прерисуват вече съществуващи картини, а копират стила на прочутите художници и твърдят, че притежават неизвестни досега техни произведения. Предлагат ги на цени между 4 и 7 млн. евро. 

Но не само руснаците са любима жертва на фалшификаторите. Най-често имитираните и фалшифицирани художници са Пабло Пикасо, Хуан Миро и Марк Шагал. В Германия се пласират най-лесно копия на Ерих Хекел, Ото Мюлер или Ернст Лудвих Кирхнер. Попартът също често е жертва – най-вече Рой Лихтенщайн и Анди Уорхол.

Освен фалшифицирането на картини друг лукративен в момента бизнес с изкуство е кражбата му. Само в Германия според Интерпол с далавери в изкуството се печелят пари, колкото с дрога и оръжия, като картините са на път да ги задминат.

Всички искат милионите

В целия свят изкуството е последният писък в инвестициите. От 1991 година до днес разходите за произведения на изкуството са се увеличили неколкократно. Картини, скулптури, графики – това вече не е просто духовна храна, а сигурна и печеливша финансова инвестиция. Глобализацията придаде на пазара нови измерения. Китайци, бразилци, руснаци надцакват редовно европейските колекционери и на аукциони буквално торпедират цените до неподозирани височини.

Много хора искат парите на новите милиардери. И някои не се церемонят да се доберат до тях дори и с престъпни методи. Около Пекин и Шанхай има дузини малки фабрики за изкуство. В тях местни художници фалшифицират известни произведения буквално на поточна линия. Според експерти поне 250 000 китайци са наети на работа в този бизнес. Треската за картини днес може да се сравни с треската за злато в САЩ в началото на XIX век. Всички искат да участват. И всеки се надява на своето щастие. Търсенето е огромно, а клиентите – не винаги експерти. Но истинското изкуство е рядка стока – също както и късовете злато.

Новите пари търсят престиж.

А престиж се печели

най-бързо с изкуство.

„Има цели картели, които са се специализирали в това да снабдяват фалшификаторите с истински експертизи на реномирани експерти. Те получават процент от цената на продаденото менте“, разказва още Мюлер. В Германия специалистите в бранша още потръпват от спомена за скандала с големия Вернер Шпис. Личен приятел и смятан за най-големия познавач на изкуството на Макс Ернст и Пабло Пикасо. Въпреки безспорната му експертиза той се под­лъгва да удостовери като оригинали седем фалшификата на Волганг Белтрачи. За това е осъден от френски съд. Шпис твърди, че и за секунда не се е усъмнил в истинността на картините и нарича Белтрачи „гений“.

Всички тези истории обаче по никакъв начин не плашат потенциалните купувачи. Напротив, те плащат все по-високи цени.

Според Европейската фондация на изящните изкуства, която традиционно организира световния панаир на изкуствата в Маастрихт (Tefaf), само в Китай през 2012 година са продадени скулптури, картини и антики за близо 10,6 милиарда евро. Според данни на самите китайци пък пазарът на изкуство в Китай е поне два пъти по-голям. Тяхното министерство на културата закова цифрата на продадени фалшификати на 25 милиарда евро. Двете най-големи аукционни къщи в страната принадлежат на държавния оръжеен концерн. Броят на китайските милионери и милиардери расте непрестанно. И всеки иска да се украси с шедьоври. Пикасо, Уорхоб, Рихтер са сред най-продаваните. Но и китайски художници като Джан Дациен и Ци Байшъ, които са все още непознати в Европа, се продават за шестцифрени суми.

Купувачите в Китай доскоро

бяха смятани за най-щедрите клиенти.

Докато не дойде принцесата

От няколко години една млада жена буквално взриви сцената. Списание „Арт Ревю“ обяви шейха Ал Маяса, сестра на емира на Катар, за най-влиятелната жена в света на изкуството. В списъка на 100-те най-значителни персони тя е номер едно. 

Тя има бюджет от 1 милиард долара годишно, с който закупува произведения за родината си. Те са излагани в новопостроения Национален музей в Доха. Почти всички значителни произведения, които са се предлагали на пазара през последните години, са закупени най-вероятно от нея. Включително и такива, които объркват леко сънародниците й в Катар. Заради колекция от древногръцки статуи се е събрала дори комисия в Доха, която да прецени как да покрие голите части на фигурите, за да не засегнат вярващите мюсюлмани. Въпреки този сблъсък на културите, принцесата продължава да пазарува. 70 милиона долара за „White Center“ на Марк Ротко, 20 милиона долара за „Медицински кабинет“ на Деймиън Хърст, а накрая и 142,4 милиона за „Three Studies of Lucian Freud“ на Франсис Бейкън!

Катар купува изкуство с невиждан досега размах. Емирството разполага вече с едни от най-ценните картини на модерното изкуство. Амбицията на Катар удесетори цените на пазара. А какво ще стане, когато те изпълнят програмата си и се оттеглят от него? Ще гръмне ли и балонът на пазара на изкуството, както стана с пазара на имотите и финансите? Докато се намерят отговори на тези въпроси, се появи саудитски принц, който предложи половин милиард долара за картината „Спасителят на света“, за която се предполага, че е на Леонардо да Винчи. И така балонът продължи да се надува. Денят, в който някой ще плати 1 милиард долара за една картина съвсем не е далеч.