Разказвачът на приказки за България
Това е книга за владетелите и предателите на България, за мъките и радостите, сватбите и погребенията, помените и чешмите, хорaта и войните. В нея историкът Румен Манов е намерил място за всичко, що е лягало и ставало, раждало се е, живяло, борело се и умирало за тая земя - подредил е късове от общата ни национална памет
- Г-н Манов, какво представлява книгата „Приказка за България“ и как се появи?
– „Приказка за България“ се появи от подредения хаос около мен, който представляваше огромна маса от материали – документи, предмети, снимки – всичко това събирано повече от 30 години. Купувано от битаци, антиквариати, от безхаберни реститути, от вторични суровини, събирано от боклука след поредното почистване на София, от търгове и аукциони в чужбина... Хиляди неща, хиляди! По-точно около 40 хиляди. Взех половината и вече от 20 хиляди ги селектирах до 2000. Но голяма част от тези предмети намериха последните си пристанища там, откъдето са излезли някога.
– Как по-точно? Дайте пример.
– Например в Будапеща участвах в един търг за карта на Видин от 1730 г. Незнайно защо се състезавах с един румънец и сърбин. Но картата е правена навремето от австро-унгарски разузнавач. Човекът най-точно и ясно си е описал около крепостта Баба Вида какви постройки има, с най-малки подробности и детайли. Аз я преснимах и съм я публикувал в "Приказка за България“. Но тази карта я подарих.
– И къде е сега?
– Къде да я подаря, няма да я дам в Кресна, подарих я на Видин. Отиде там, откъдето е тръгнала – във Видин. И дори се оказа най-старият документ във видинския държавен архив. Тази история има и продължение с леко намигване. Обаждат ми се преди време от Видин: Г-н Манов, много сме щастливи, поздравяваме ви за картата. Ама, чакайте бе, хора, викам, картата ви я подарих преди две години. А то какво се оказва? Мюфтийството имало някакви щения – тук имали имот, там имали имот... Те винаги имат някакви претенции за имоти и все си избират едни такива апетитни места за имоти – Карлово, Кюстендил, Видин... Избрали някакво място до крепостта Баба Вида с претенцията, че са имали имот. Обаче хората казали: Не, няма такова нещо, ние имаме карта от онова време и там е описано всичко, такъв имот няма. Защото картата е правена от разузнавач и най-малките подробности са описани. Вадят хората картата от архива, увеличават я на един метър, представят я в съда и печелят делото.
– Какво още е събрано в „Приказка за България“?
– В тази книга са събрани и мъките, и радостите. Тука са сватбите и погребенията на България. Помените и чешмите, хорaта и войните. Тук са владетелите и предателите на България. Тука е всичко, което е лягало и ставало, раждало се е, живяло, борело се и умирало на тая земя. Това съм се опитал да събера в тая книга. В тази книга има
приятни и нелицеприятни неща.
И за нас, и за нашите съседи,
но такава е историята.
Компромиси със съвестта и паметта никога не правя. И не бих могъл. Всяка снимка вътре е част от моята мотивация, част от обяснението за дадено събитие, случка или личност. В началото „Приказка за България“ беше като огромна канара, като тази, която падна в Кресненското дефиле. Почнах да изхвърлям ненужното и остана моделът, тази фигура, тази духовна скулптура, това ваяние, което исках да бъде изчистено, но да тече бавно и леко като пълноводна река. Да започва с уютното българско „Имало едно време...“ и всяка история да има своя ясен завършек. Това е една приказка с много древно начало и за щастие без край. Но тази книга я направих и с малко страх.
– Защо страх?
– Страх дали ще мога да се справя с всичко това, което искам да дам, да покажа и да оставя. И то страх от загуба на паметта. Дали ще ми стигне времето, за да мога да направя всичко това, което искам да побера в тази символично казано капсула, наречена „Приказка за България“. Ще съм доволен ако след време 2 от 10 деца, заведени от родителите си да разгледат книгата, кажат: И това ли сме имали, и това ли? И се учудват по детски, но и помнят. Тогава ще съм удовлетворен, където и да се намирам. И ще знам, че цялата тази, дори не бих казал работа, цялото това удоволствие, защото съм го правил с кеф, фантазия и удоволствие, цялото това нещо е имало смисъл.
– Разкажете още за предметите, описани в книгата.
– Неведоми са пътищата предметни. Защото тук има неща, които са кръстосвали целия свят и съм се чудил как някаква снимка или пък тревненска икона може да бъде в Мексико. Де е Ямбол, де е Стамбул! Или пък в Америка, Англия – български предмети и снимки. Съвсем скоро купих от Париж пафта от 1820-а и някоя година, на която отзад пише Копривщица. Представяте ли си? Пафта от Копривщица в центъра на Париж! Казах ви за страха, който имах, но той беше примесен и с малко яд. Защото ние
при толкова много история
някак си като разглезени
деца лесно забравяме.
А другите около нас, да не давам примери, без история – измислят история, правят легенди, правят бизнес и туризъм... А на всичкото отгоре цялата тази измислена история я учат и в училище. А нашата истинска, реална, кървава, рязана, прекроявана, мачкана, разбивана, убивана българска история я отминаваме с лека ръка.
Като дете гледах картата на България и си я представях като лъв в скок, а сега я гледам и си мисля, че прилича на драна от вълци агнешка кожа – на всички посоки, драна и влачена.
Подарих едни писма на Методи Кусев, старозагорския митрополит, до тогавашния министър-председател Васил Радославов. Подарих ги на старозагорския музей.
Той пише: „Докато Македония ври и кипи, докато се не признае, че всичко сръбско в Македония е българско, мир на Балканите нема да има“.
Това е писано преди 120 години. От Брюксел купих една сабя. На дръжката й пише: Българин да не остане. Оказа се, че това е девизът на гръцките андарти, измислен не от кой да е, а от техния митрополит Германос Каравангелис. Докато ние сме имали девиз: Свобода или смърт, южните ни братя са имали за девиз: Българин да не остане! Това са го гравирали на сабите си, татуирали са го на ръцете си, везали са го на дрехите си... Това е книга, в която не съм правил компромиси.
– А има ли нелицеприятни за българите истории? Нима няма от какво да се срамуваме?
– Има срамни неща, които не съм написал. Но има много нелицеприятни. Питаш от какво се срамуваме. Захари Стоянов казва в едно есе: Ние помним. Първите хора на българската общност – екзарх Йосиф, Доситей Самоковски, Никола Михайловски, всичките копривщенски и еленски чорбаджии пишат една прокламация до българския народ в навечерието на Руско-турската война. Има я в Народната библиотека, но не се излага на показ, защото имената на тия хора носят улици, училища, казват ги по време на заря... Те пишат:
"Българино, не помагай на северний варварин, ние добре си живеем под крилото на падишаха. Не му давай ни храна, ни вода, ни сено за добитъка...”
Един от най-големите туркофили, гръкофили и българомразци е Никола Михайловски – бащата на Стоян Михайловски.
Синът пише „Върви, народе възродени“,
а бащата казва: Аз ще стана последно заптие
в Багдад, нежели пръв министър във
вашата скапана, нова българска
държава, дето сте я замислили“.
И после какво? Става член на Държавния съвет, ректор на Софийския университет. Името му седи там, от лявата страна като се влезе през централния вход.
Виж каква синусоида е историята! Така става и на 9 септември, и на 10 ноември. Само че едните влизат в Народното събрание с цървули, а другите на 10 ноември – с хавлиени чорапи. Нищо ново под слънцето.
– Има ли поводи за гордост, които са забравени или натикани някъде назад в народната памет?
– Ето един пример. Всички знаят за лечителя Петър Димков. Неговите деди са от големия род Халембекови. Те са били майстори леяри. Правели са камбани и часовници. Дори и до днес в едно село Тешово, Гоцеделчевско, стои тяхна камбанария с часовник, както и в Пазарджик. От този род има един инженер, който завършва в Швейцария – Никола Димков. Той е бил богат, начетен мъж, пътувал е много из Европа. Запознава се с бъдещия американски президент Удроу Уилсън. Този Никола Димков прави проектоустава на Обществото на народите във всичките му повече от 20 точки. Изпраща го на президента Удроу Уилсън и така това заляга в основата на създаването на Обществото на народите, което по-късно става ООН.
Заради личното приятелство
на инж. Димков с Уилсън
границите на България
не минават на 6 км. от София,
както е трябвало да бъде.
Тази история е описана в книгата на Харалампи Попанастасов, негов правнук, издадена през 1981 г. в тираж 50 бройки. Там е и портретът на Никола Димков, който загива в една от трите автомобилни катастрофи в Цариград през 1936 г. Инж. Никола Димков е изключителен българин, незаслужено забравен, и тази история е включена в „Приказка за България“ също. С нея българите имаме пръст в цялата история на планетата, а не го знаем. Не напразно съм започнал книгата с един цитат от акад. Лихачов, който казва: Български приятели, не забравяйте, че вие сте една от най-древните от съществуващите днес културни нации и не само в Европа, а и в света.
– Каква е логиката, по която са подбрани и подредени материалите?
– Следвал съм географския принцип, като започвам от старата столица Търново и въртя през цялата стара България до новата столица София. Не съм правил нарочни сравнения, но някои връзки възникват в главата ти, докато гледаш снимките. На едната е богатият човек, на който му лъскат ваксаджийчета обувките. До него е друг с окъсани цървули. На една снимка е сватба на
жена от село Бояна, която
можеш да помислиш,
че е от Мачу Пикчу
– цялата е нарисувана, покрита, обкичена.
Това не е книга на оплакването и самосъжалението, а книга на запазване на паметта и вярата, че ще ни бъде, на оптимизма. Това е опит за съхранение. Това е тънката нишка – българите, българското, истинската история, не преувеличена или изкривена.
Няма кралимарковщина тук.
Реалността, която се е случила.
И с кривиците, и с правиците.
Имам наистина уникални архивни неща. Личната карта на Трайчо Костов. Депутатската карта на Владимир Димитров – Майстора.
Преди години от един антикварен магазин купих документи на Исак Паси от 1944 г. Лични карти, ученически книжки, където пише, че е изключително талантлив и надвишава съучениците си по интелект. Преди време съвсем случайно попаднах в един ресторант със Соломон Паси, а ресторантът е под блока, в който живея. Проряза ме мисълта за тия документи на баща му. Пожелах му лека вечер и си отидох. Качих се, имам в кабинета хиляди кутии с документи. Сложих ръка, от първия път, точно там, където са тези на Исак Паси. Извадих ги,
слязох пак в ресторанта
и му казах на Паси: Имам
нещо, което ви принадлежи.
Той каза: На мен нищо в този живот не ми принадлежи. С увереността на човек видял какво ли не в тоя свят, няма какво да го събори. Тогава му дадох архива на баща му. Видя снимките, на които баща му е бил малко дете. Имаше го и като по-възрастен на Стената на плача в Йерусалим. Соломон не можеше да повярва. Казва, това не е истина! Разтрепера се, сълзи му избиха на очите, целуна ги. Дори в този малък момент от всичко, което съм събрал и направил, намерих страхотно удовлетворение.
– Защото едно нещо се е върнало точно там, където трябва да бъде.
– Да! Това е като да видиш камък, паднал от дувар, да се наведеш и да го сложиш на мястото в стената, където е бил. И така дуваът става цял. Затова направих след това и „Приказка за Кюстендил“. Иска ми се всичките 28 бивши окръжни града да имат по една такава книга за собствения си град. Това ще даде сила и енергия на хората. Паметта им няма да се загуби. А с това и цялостната памет на България. Може много хора да не го разберат, но духовното извисяване е важно, това носи знанието, че ще успееш, защото си някой, не си дърво без корен. Тази памет е биографията на един народ. А затриването идва не от това, че някой друг иска да го направи, макар да е имало и такива щения, но по-голямата част идва от нас самите.
Ние се самозатриваме от безпросветност, безхаберие, алчност и индивидуализъм. Всеки дърпа чергата към себе си и отвива другия. Не може само твоят дом да е твоята крепост, нека тази крепост бъде семейството, селото ти, твоят град, държавата...
Нека това е крепостта. Ние сме уникални като всеки един народ, но при нас съотношението земя-население е дало повече уникални хора, отколкото другаде.
Ние успяваме след пет века робство само за 20 години след Освобождението да станем една от най-проспериращите нации в Европа. 1 лев тогава се равнява на 2,5 долара. Българският паспорт също е конвертируем навсякъде по света.
Ако Фердинанд бе умрял през 1912 г.,
щеше да остане в историята като
един велик цар. Защото прави
индустриализация, модернизация,
строи железници, музеи, ботанически градини,
внася култура, която българите жадно попиват.
Защото поборниците са още живи, хората помнят времето на потурите и чалмите, още помнят думи като ангария и гяур керата. Има подем, ентусиазъм, върви се с големи крачки. За 25-30 години сме дръпнали много, а сега 30 г преход без робство, дълъг и мазен като пехливанска борба. Защо?
– Мнозина казват, че България не е била под робство в истинския смисъл на думата.
– Момент. Виж какво пише тук. Това е протокол на софийски кадия от 1611 г. за освободени помохамеданчени робини: „Емине, еди-коя си, се яви в шериатския съд и доброволно заяви: освобождавам тук присъстващата си робиня Паймане, дъщеря на Абдула, българка по произход, мюсюлманка по вяра, ръст среден, вежди несключени, нос чип, лице мургаво, очи пъстри. Занапред да бъде освободена като другите, свободно родени хора...“. Друг документ: „Забранява се на евреите в Скопие да купуват помохамеданчени робини – заповед до скопския кадия”, продадена робиня унгарка. Документ от Пирот, 1718 г. за пленници и роби... Има още много. Цели два тома. Все документи и всеки с номер за произход и фонд, от който е взет. Има пазари за роби. Купуват се и се продават. Как не е имало робство? Има достатъчно свидетелства и за насилственото обръщане в исляма на Родопите, в Северна България, в Троянско...
– Тезата е, че роби е имало, но никъде в страните, били част от османската империя, то не се е запазило в самосъзнанието на хората като робство на цял един народ.
– Никой от тях не е бил толкова дълго като нас.
– А как да си обясним че за тези 500 години, толкова много време, българите като народ не са претопени, вярата е запазена, езикът и писмеността – също?
– Статистици в историята казват, че сегашната българска нация е създадена от 47 народности и племена. Голямо омесване на гени. Но най-силен е бил генът на траките. Те никога не изчезват, нито когато идват славяните, нито прабългарите. Херодот казва, че тракийският народ е най-голям след индийския. И ако се бяха обединили в една държава, а не воюваха непрекъснато помежду си, щяха да са най-голямата сила. Много неща от траките са се запазили у българина и до ден днешен. И положителни, и отрицателни. В генетиката ни има и много от славяните, които са като термитите, които идват и унищожават всичко, опустошават една територия и се връщат по землянките си и наколните си жилища.
Славяните стигат до Северна Африка. Те буквално анулират гена на Древна Гърция. Сегашните гърци нямат нищо общо с Перикъл. Славяните преминават през земите на Древна Елада и даже остават. Здравият български дух не е само клише, той е в тази семка, в гена. Той е устойчив, инатлив дори.
– Според вас се е получила някаква странна, но чудесна комбинация между траки, славяни и тия жилави хора, които са дошли на коне от Памир?
– Точно така. И никой не знае точната бройка на тези, които са пристигнали. Алцековите българи стигат до земите на днешна Северна Италия, Куберовите българи населяват цялото Керамисийско (дн. Прилепско - б. ред.) поле – едно от най-плодородните в древността, за което са се водили много битки.
– Имали ли сме някога приятели сред съседите си и кои са те?
– Никога! Според мен приятели сме имали само с тези, с които не сме граничили пряко. Освен това
нито една велика сила не ни е
желала доброто чистосърдечно.
Нито една! Няма такова нещо
като „Здравствуйте братушки“.
В стихосбирката на Иван Вазов „Нови екове“ той, който винаги е бил русофил, казва как русите дошли озъбени и на нож да убиват братята си в Добруджа. Когато канят за освещаването на храма „Александър Невски“ руския император, той става патрон на румънския полк, изклал Сребърна.
Фердинанд в момент на раздразнение сменя името и храмът няколко години носи името на Кирил и Методий. Заради стихосбирката „Нови екове“ Иван Вазов не се изучава в училище няколко години по социалистическо време. Просто забранен, изхвърлен.
– Като споменахте за „Александър Невски”, вие направихте и една изложба с икони там.
– Да, направих изложба в криптата, но също и каталога „Небесни закрилници на дома“, защото изложбата идва и си отива. Всъщност една част от колекцията, една четвърт, подарих на държавата. За да остане, да я има.
– Къде са тези икони сега?
– В криптата. Но има друго интересно нещо. От тези 105 икони, почти 90% са вкарани от чужбина. Пазя документите от търговете. На много от иконите пише като произход: Германия, САЩ, Франция...
– А те са български?
– Български и атонски. Гърците играят на тънката струна, че имало гръцки букви по тях. Но 80% от иконите са такива, защото сме били под опеката на Цариградската патриаршия, всичко се е чело и писало на гръцки. Дори Захари Зограф е писал на гръцки, защото има схизма, има канон, има копирки, от които няма мърдане. Но гърците смятат и Захари за техен зограф.
– Колко време отне работата по „Приказка за България”?
– Точно за този модел и формат идеята дойде към 2012 г. После – систематизация, опис на материалите и преводи, защото все пак книгата е двуезична. Първо имах идея да правя няколко по-малки книжки, за всяко десетилетие...
Щеше да стане много търговско,
а аз търговия с памет не правя.
Всъщност техническата работа беше около 5 години. Целият ми хол, но без маси, столове и мебели, всяко едно квадратно сантиметърче в него беше покрито с някакъв предмет и снимка, така както го виждах в главата си и така както исках да го поднеса на читателя, на българина, на човека – на обикновения, на простия и умния – на всички еднакво разбираемо. И да бъде не с привкус на онази научна сухоежбина, когато отгръщаш и искаш по-скоро да стигнеш края, а така, че като стигнеш края, да искаш още.
Когато приключих работата и стигнах до края, ето тук, в гърлото ми, заседна буца. Нищо че последната дума в книгата е за празнуване. И тогава разбрах, че щом не ми е чисто на душата, има още какво да кажа. За да дишам спокойно, трябва да направя и втората част. Затова я работя най-усилено и мисля, че ще стане. Материал – дал Господ!
Коментари