Очарованието на гибелта

Виденията и представите за свършека на света съпътстват човечеството от зората на сътворението. Пандемията, в която живеем е само миниатюрна част от вечния разказ за Доброто и Злото и за търсенето на смисъла

През 1910 г. към Земята се приближава Халеевата комета. Както това се случва приблизително на всеки 76 години. Тогава тръгва слух, че опашката й ще докосне нашата планета, а съдържащият се в нея циан ще реагира с водорода в атмосферата и ще се спусне над хората като силноотровен циановодород. Газовите маски се разпродават като топъл хляб.

Хората грабят всякакви „хапчета за предпазване от кометата“. Всеки уплътнява врати и прозорци, църквите се пълнят с разкаяни грешници. През Ню Йорк се точат религиозни процесии, в Сентръл Парк и по улиците коленичат молещи се.

През „фаталната“ нощ хората бдят и треперят от страх – а на сутринта се прегръщат, танцуват по улиците, празнуват спасението. Даже вярващите в прогреса, децата на науката плачат от облекчение и благодарят, че призракът си е останал призрак.

Апокалиптичният страх, както е видно и от неврозата, с която светът живее днес заради COVID-19, не е черта само на предмодерните общества. Той се нагажда, отразява духа на времето.

Преди 20 години имахме така наречения

Проблем 2000, който

увисна като кобен

знак над главите ни

в края на 1999 г.

Велики специалисти всекидневно обясняваха един през друг как компютризираното човечество ще изтрещи като евтина фасонка на късо напрежение. Системите за управление на технологичните процеси в ядрените централи, химическите заводи, борсите и всичко останало, що се движи от компютър, ще се парализира, бъгне и гръмне.

Заради някакви двоични проблеми на програмното обезпечаване, за което разработчиците през 80-те и 90-те години не си били дали сметка. Обясняваха ни как компютрите нямало как да превключат от 1999 г. на 2000 и щели да мислят, че сме 1900-ната и това било все едно да дойде свършекът на Земята. Наричаха го още Millennium bug, а също и Y2K - някакво съкращение, които самите програмисти си бяха харесали. Но и това премина, като Халеевата комета.

Ако се върнем преди 110 г. назад във времето, очакването на кометата с боязън има своето обяснение. Общата картина тогава се определя от страха – страх от войни и революции, културен песимизъм, не на последно място наука, която руши сигурността на ежедневието: атоми се разпадат, рентгенови лъчи пронизват твърди тела. Времето е относително. 

Цялата

тази фаталистична

нервност се излива през 1914 г.

в Първата световна война.

Едно от следствията на паниката около Халеевата комета.
Но, ако питаме астрономите, човечеството живее в едно перманентно „космическо стрелбище“. През Слънчевата система се носят толкова много метеорити, че според учените следващият опустошителен удар върху Земята е само въпрос на време.

През 1998 г., ако помните, Холивуд подхвана темата и изпрати Брус Уилис с атомна бомба в небесното пространство, за да взриви гигантски метеорит, насочил се към Земята.

От гледна точка на физиката подобно действие е в най-добрия случай губене на време: вместо от един-единствен точен удар, какъвто преди 65 милиона години е изтребил динозаврите, човечеството би могло да бъде унищожено от метеоритна градушка. Ала във филма „Армагедон“ не става въпрос за физика. Много по-важен е моралът. И жертвоготовността, смелостта, любовта.

Апокалипсисът не е природонаучен трактат, а социален разказ. Тези разкази за Апокалипсиса не съдържат факти, те внушават ценности. Който говори за гибелта на света, рядко знае нещо за астрофизика и космология. Той говори за себе си, за хората, за Доброто и Злото и за смисъла на живота.

Шифърът „Армагедон“ 

за голямата катастрофа 

идва от Библията

– това е полето на последната, решителна битка между Господ и противниците му.

Обикновено се има предвид хълмът Мегидо в Палестина. Според допитвания почти 60% от американците смятат, че тази битка ще се състои и това е възможно да стане скоро: християнски фундаменталисти тълкуват съвременните войни в Близкия и Средния изток като очакване за началото на Армагедон. Разпространяват се съвременни варианти на Апокалипсиса чрез атомни катастрофи, климатични промени или пандемии като тази с COVID-19.

Гибелта на света е част от нашата митология. Тя се продава в джобен формат, като статия във вестник, влияе върху политиката.
Често хората се държат като влюбени в своята гибел. Влюбени в гибелта или просто предпазливи, би попитал някой? Все пак катастрофите заплашват човечеството съвсем сериозно. Земетресения, наводнения, епидемии и войни опустошават Земята, унищожавайки цели народи. Човекът си помага, като складира запаси, строи диги, патентова ваксини – и се моли.

Човешката реакция спрямо опасния свят винаги е била и техническа, и културна. През повечето време хората са били убедени, че благоволението на боговете е най-добрата защита в непредвидимия свят. Затова построили Вечния храм, принасяли жертви.

Представата, че светът

би могъл да свърши един

ден завинаги е чужда

на ранните култури.

Боговете наказват земните жители с катастрофи, но винаги им разрешават да започнат отначало.
Човекът идва и си отива както се сменят сезоните, както небесните тела се движат в орбитите си. Той пренася своето съзнание за живота и смъртта върху Космоса като цяло. Затова големите азиатски религии и до днес учат хората, че световете следват един след друг, че залезът и зората, погромът и обновяването представляват циклично завръщане към вездесъщото.

В своята хилядолетна религиозна история Индия е родила истинско богатство от подобни космологии. Повечето от тях говорят за цикли в сътворението, съществуването и унищожението на все нови и нови светове.

Подобно на индуизма, будизмът също не е създал единна космология. По-скоро всяка теологична школа е развила своя версия за потока на времето. Срещаме представи за един-единствен безкраен свят, но и за различни вселени – идея, която напомня за представите на съвременната физика. Навсякъде обаче става дума за съдбата на душата – как да живее човекът, за да осигури на душата си възможност да излезе от непрекъснатия кръговрат и да стигне до спасителното Нищо.

Първият, за когото знаем, че е проповядвал фундаментална картина на света, е персиецът Заратустра. Вероятно през второто хилядолетие пр.Хр. той е тълкувал историята като битка между бога на истината и силите на лъжата.

Човекът трябва да избере една от двете страни. Един ден битката ще се реши и ще започне съдът. Апостолите на лъжата ще потънат в реки от пламтящ метал, а праведните ще живеят във вечна младост в съвършения безвременен свят.

Вероятно пророкът е реагирал на травматични преживявания като грабителство, война и анархия и е очаквал Страшният съд да дойде още докато той е жив. Но това не става. Редом с цикличните космологии за вечната смяна на живота и смъртта обаче застава

първата линейна визия: 

представата, че земята 

е уникална и върви към 

своя предопределен край.

Този митологичен модел се оказва успешен. Защото двойната идея за краен свят и безсмъртна душа е повече от магична: нито животът изглежда бегъл, незначителен, нито душата е пленница в безкрайната върволица от беди, битки и болести.

Обичаният мъртвец не е изгубен завинаги. Убитите, унизените, пренебрегнатите с надежда очакват справедливост. Всеки има право на избор: добро или зло на този свят даряват с щастие или нещастие в отвъдното. 

През VІ в. пр.Хр. учението на Заратустра става държавна религия в голямото персийско царство.
Вероятно именно от него израилтяните са възприели съществени елементи на линейната космология. В крайна сметка християните и по-късно мюсюлманите въздигат Страшния съд до център на своята вяра.
Оттогава Апокалипсисът владее надеждите и страховете на милиарди хора от всички континенти.

Може би

най-известната фантазия,

която утешава и предупреждава,

е „Откровението на Йоан“,

създадено вероятно около 100 г. сл.Хр. То е последната книга от Новия завет. По онова време в Римската империя преследват християните, хвърлят ги на зверовете, принуждават ги да проституират – само защото отказват да почитат императора като полубожество.

Йоан призовава християнските общини да устоят, защото спасението е близо. И описва как много скоро земята ще бъде опустошена от война и чума. Слънцето ще потъмнее, луната ще почервенее като кръв. Скакалци с непробиваеми черупки, остри зъби и човешки лица ще изтезават оцелелите, огнедишащи коне с опашки от змии ще сеят смърт и ужас.

В крайна сметка ще се появи Христос с небесното войнство, ще избие армиите на безбожните и ще победи сатаната. Мъртвите ще възкръснат и ще започне Страшният съд. Мъченици и силно вярващи ще отидат в новия небесен Йерусалим. Онези, които отричат Бога, ще последват дявола към вечни мъки. Земята ще бъде напълно унищожена.

Йоан се обръща към съвсем конкретни общности – малоазийските – и ги призовава да останат верни на вярата в конкретната ситуация. Затова и коментира актуални политически събития, като най-кръвожадните императори са грижливо кодирани като чудовища от последните дни. Самият

Рим е наречен „голямата блудница“. Пророкът копнее да види как Рим ще падне и предрича края му – което създава значителни затруднения на римските клерикали, когато след 200 години християнството става държавна религия.

Подобни затруднения поражда и напразно очакваното завръщане на Христос. В същото време метафорите и датите в откровението на Йоан се оказват достатъчно поетично-неясни, за да ги тълкуват по най-различен начин в зависимост от актуалната политика. Това продължава и до днес.

Времената са лоши, а краят

е близо - това се оказва особено

успешна пропагандна концепция.

Повечето пророчества за края на света са твърде неясни – това ги предпазва от опасността да бъдат оборени. Обратното е рисковано.
Нека си спомним за прословутия календар на древните маи и тълкуването, че всичко свършва на 21.12. 2012 г.

Маите умеели да наблюдават небето. Предсказвали слънчевите и лунните затъмнения с точност до половин ден. Записали, че Венера обикаля около Слънцето за 583,923 дни (според съвременната наука – 583,921 дни!) Астрономията на маите многократно превъзхожда онова, което познаваме от Месопотамия и Египет.

Ала маите не са били просто мирни звездобройци. Абсолютната власт и самообожествяването на владетелите, както и войните, не са им били никак чужди.

Конкистадорите, осмелили се да навлязат в началото на ХVІ век в тропическите гори на полуостров Юкатан, днешно Мексико, и в областта Петен, днешна Гватемала, виждат пред себе си огромни пирамиди, просторни площади, дворци – но не и хора, които биха подхождали на тази великолепна култура. Цивилизация, изчезнала много преди края на цикъла, който е предрекла в календара си.

Преди 9 години един радиопроповедник от Окланд стана за смях, като предрече точната дата на Апокалипсиса: 21 май 2011 г. в 18.00 ч. местно време. След неговата проповед пъстро облепени и изрисувани превозни средства, огромни рекламни плакати, доброволци със знамена разпространяват злокобното послание сред народа. Хора, напускат работата си, за да предупредят ближните си за края.

Повярвалите се сбогуват с приятелите си – защото не се знае кои ще са сред 200-та милиона спасени. Хиляди в САЩ, Мексико, Виетнам, Филипините и другаде трескаво очакват небесния господар. През това време „неверниците“ организират празненства по случай унищожението на света – и на следващата сутрин се събуждат с махмурлук, но живи и здрави.

Евангелисткият проповедник обаче упорито продължава да твърди, че краят се е състоял, макар и само духовно – нямало никакво значение колко време още Земята ще продължи да съществува физически.
Реакция, потвърждаваща твърденията на сихолозите: дори очевидното оборване на фантазиите им не разубеждава фанатиците, напротив, те се заравят още подълбоко в лабиринта на своите гротескни религиозни догми.

Както е било със Заратустра и Йоан, краят придобива силно очарование винаги когато времената стават непрогледни, а условията – трудно поносими. Природни катастрофи, икономическа мизерия, културни обрати, политически тревоги, епидемии – всички тези фактори раждат пророци, проповядващи покаяние и смърт.

Самопровъзгласили се месии обещават спасение. Подемат се кръстоносни походи, избухват кървави бунтове, падат градове, възникват истерични движения.

Протестите срещу несъществуваща ваксина и

Бил Гейтс, който уж искал

да имплантира хората

с някакъв чип са точно част

от този болезнен тремор

на апокалиптичното очакване.

Обикновено в такива случаи хората още от прастари времена вдигат поглед към небето. Вавилонци, китайци, американците преди Колумб, европейци – всички се взират със страхопочитание в звездите, търсят в небесата знаци за Божия гняв или за собствената си съдба.

През ноември и декември 1680 г. предсказват поява на комета и само в Германия излизат почти 100 трактата с тълкувания на идването й. Цели четири от тях призовават хората да не изпадат в суеверна паника.
Един англичанин следи кометата много внимателно. Името му е Исак Нютон. Наблюденията му продължават с години. Крайният резултат: всички небесни тела се подчиняват на едни и същи закони, орбитите им са предвидими като часовников механизъм.

Нютон не е атеист. Напротив, убеден е, че е по следите на Божията природа. Според него един наблюдателен математик може да пресметне и библейските предсказания, да каже датата на идващия съд. Подобно на повечето естествоизпитатели от онова време той не иска да премахне вярата, а да преведе неточните картини на Библията в числа и уравнения.

Въпросът на Нютон 

не е дали, а как Господ е

създал и управлява света.

Ето как математикът отваря пътя на наука, която прогонва свръхестественото от все повече явления. Накрая самият Апокалипсис става природонаучно явление. Това обаче не означава повече рационалност. Иначе как да си обясним днешното страхопочитателно взиране в ратроградните фази на планетата Меркурий.
От гледна точка на психологията апокалиптикът пренася своята вътрешна боязън върху външния свят.

Още Зигмунд Фройд тълкува виденията за края на света, характерни за шизоидни пациенти, като проекции на душевна катастрофа и описва мотивацията на настроения да преживее гибелта индивид: отчаянието му не е непременно материално обусловено – от болест, война или глад. На първо място то е израз на несигурност и страх от бъдещето.
Когато ценности, смятани за непоклатими, губят значението си, когато добре познатото отстъпва пред неизвестността, тогава преумореният човек реагира с онова, което психолозите наричат „регресия“. 

Анализът и прагматичното приспособяване отстъпват място на копнеж по детския свят, по забуленото в розова мъгла минало.
На видението как родителският или Божият юмрук се стоварва върху пазарите, върху упадащите нрави, върху замърсената околна среда и слага край на злото. Унищожението на света като спасително пречистване.

Почти всеки е имал подобни копнежи. Учени като Бернд Михаел Линке различават три „равнища“ на апокалиптичното мислене: на рационално ниво става дума за разкази, които придават смисъл на живота, насочвайки всичко към една цел. На емоционално ниво светът се разделя на лагери – истината се изправя срещу лъжата, справедливостта срещу несправедливостта, светлината срещу мрака.

На третото, ирационално ниво апокалиптикът трепери от страх за света, несигурността и разочарованието будят усещане, че всичко се разпада, и човек закопнява за пречистваща катастрофа. На това ниво

апокалиптичното мислене

може да се превърне в лудост

и загуба на усета за реалност.

През март 1997 г., когато кометата Хейл-Боп се приближава към Земята, в едно ранчо близо до Сан Диего, Калифорния, 39 членове на общността „Heaven's Gate“ извършват колективно самоубийство. Очаквали са „пречистване“ на духовно замърсената Земя, спасение чрез бягство от преходните тела и закрила от извънземни същества.
Повечето очаквания за края на света не пораждат толкова драматични последствия. Но почти всички променят човешкия живот, добиват и политически измерения. Който е убеден, че един ден ще му потърсят сметка, обикновено е добър и великодушен спрямо ближните си. Или води война с неверниците, без да мисли за себе си. Хората, които желаят да се отдадат на Бога, се оттеглят от суетния свят и живеят с молитви.

Мисионерският дух и канонът от добродетели превръщат мормоните в стълбове на капитализма – те са усърдни, дисциплинирани, почтени. В крайна сметка практически всяка морална система може да се приближи към апокалиптичното мислене и да почерпи сили от него.
Учените продължават да спорят за историческите въздействия на линейната представа за света. От една страна, надеждите за спасение на душите отново и отново са вдъхновявали борци за свобода и справедливост – от средновековните селски въстания до американското движение за граждански права през 60-те и 70-те години на ХХ век.
Многобройни изследвания се опират върху предположението, че едва апокалиптичното мислене е помогнало на модерната демокрация да се утвърди по света.

За разлика от тях скептиците подчертават тъмната страна на „емоционалното“ равнище във всяка апокалиптична визия: фиксиране върху образа на врага, върху Злото. Всяка спечелена свобода и справедливост, вдъхновена по какъвто и да е начин от представа за края на света, идва в резултат от изключване и преследване на друговерци: апокалиптичният морал в крайна сметка се използва за борба срещу еманципацията на жените, за държане на слабите в зависимост, за изключване на малцинствата. Това мислене привнася в политиката дух на безкомпромисност и опасна претенция за абсолютност.

Не на последно място краят на света е търговия. Новините за Апокалипсиса будят широк интерес. В интернет сигурно ще се натъкнете на голям брой мрачни страници. Или на „Survival Shop“, където ви предлагат соларни зарядни устройства, механични радиоапарати и швейцарски джобни ножчета, шведски „военни запалки“, американски „сгъваеми лопати“. Както и тренировки по оцеляване в дива среда.

Апокалиптичното мислене е реалност и в доброто, и в злото, и в баналното. И не може да бъде преодоляно със средствата на природните науки. Да, физиката отнема магията на небесните тела.
Геологията доказва, че природни катастрофи многократно са довеждали до измиране на видове. Ала тези познания не казват на човека как да живее. Къде е смисълът – ако го има.

Точно

там е привлекателността 

на апокалиптичните видения.

Те съдържат драматични

„указания за действие“.

Да се върнем към филма „Армагедон“. След жестока борба Брус Уилис и другарите му са изправени пред нов проблем: един от тях трябва да остане на метеорита, за да взриви бомбата. В последния момент Уилис се жертва заради децата си, заради човечеството.
Какво е посланието? Любовта и смелостта са по-силни от смъртта. Докато хората вярват в това, човечеството няма да загине. Едно от безбройните послания на разказите за Апокалипсиса.

Банални и сложни, опасни и безобидни – няма как да ги докажем или оборим. Те са част от безкрайния разговор какво означава да си човек.