Как бутнахме Берлинската стена през 1989-а
Връчиха ми международен служебен паспорт. Не червен като на някои по-заслужили пътешественици, не книжле-притурка към синия личен ежедневен за България, а жълт.
Малко по-голям, с корици от пластмасово зебло и щампован герб на НРБ, с лъва и петолъчката на главата. И на първа страница като сплескано врабче черен печат за чудо и приказ: “През Румъния”... Тоест, в Югославия за такива рошави полубрадати особи като мен е забранено! Да не се умили нещо балканецът и да драсне към “гнилия” Запад, като да речем баща ми през есента на 1970-а. А сега е пролетта на 1989-а, пак си е така сложно, другари. Нищо че Горбачов измисли през 1985-а някаква си там “Перестройка”.
В битността си на млад вестникар съм развил такава международна културно-туристическа дейност, че “едва” около 30-годишен съм поел
в командировка чак до Източен Берлин
в ГДР. Признание, гордост и чест! Вече в облаците над Сърбия сръчквам колегата художник, с когото седим в ръмжащия Ту-134 на БГА “Балкан”. Сред дъх на прани стари седалки, гума и леко вкисната прясна салата зеленчук му показвам документа. Цветан мига, кокори се, повдига с пръст вечното си френско таке от челото. Рязко, но тихо крясва в ухото ми: “Бате Жоро, ставай! Бързо! Да идем в кабината при пилота. Да завие към Румъния!” “Трай бе, човек! Пощуря ли?!” Особнякът зевзек, на когото съм “батко”, въпреки че е два пъти по-стар от мен, се хили лукаво: “Нарушаваш държавната ни граница с Югославия! Ще ни арестуват като терористи”.
От летище Шьонефелд до центъра повечето време пътуваме с автомобил “Лада” плътно до бетонната Берлинска стена –
грозна, хладна, сива, изградена от 45 000 бетонни блока
с основа 1,5 и високи 3,6 метра, със закръглени “шапки” отгоре против бягства. Окупационните власти на СССР започват строежа й на 13 август 1961г., като на места има разделени сгради, дори апартаменти! Гърчеща се на 155 км през града и околността,The Wall в Берлин стана мрачен символ на разделение на европейската цивилизация и опит за въвличане на света в нескончаема Студена война. В едноседмичното посещение домакините ни Анна, Зилке и Петер неведнъж ще я споменават с тъга и ненавист:
“Имаме роднини оттатък. Безобразие!
Не сме се виждали от години!”.
Досега съм пристигал в Източен Берлин 4 или 5 пъти все на Централната жп гара Berlin Ostbahnhof. Винаги с изтънчен кулинарен свян от перфектната им система за бързо хранене по влакове и гари Mitropa DDR (Я! Я-а, аба натюрлих! Шмект гут! Вундебаа!). За разлика от други места в ГДР като музея на изкуствата “Цвингер” в Дрезден, двореца Сан Суси в Потсдам, Политехническия музей в Лайпциг, старинния Ваймар или нацисткия лагер Бухенвалд, тук в младите ми очи, нос, уши са останали най-силно трите вида релсов трапспорт на столицата... Подземен - метрото (U-Bahn), бързият транзитен “орбитален” (S-Bahn), качен на мостове през 1930-е около централната част, свързващ пътниците от железниците (Deutche Bahn) с по-бавната градска трамвайна мрежа, навътре и извън центъра, с крайградските зони и летище Шьонефелд. И най-вече оградената с железни решетки Бранденбургска врата – “перлата” на Берлинската стена, разделяща тогава Европа. Не толкова ухаещите на новичко и вкусничко магазини от прочутата “Рекламна витрина на соцлагера”, а все още зеещите рани от войната и непрестанното, денонощно строителство.
В края на 60-е и следващите десет из центъра на германската столица още стърчаха оглозгани тухлени съборетини от бомбите през Втората световна война... И през нощта булдозери на светлината на прожектори заравняваха терени, работници лееха бетони - 25 години след най-голямата касапница на ХХ век.
Дисциплина,
ритъм, рацио.
Сухарска, яка работа! Въпреки двуетажните вагони на Deutsche Bahn, надениичките с горчица на всеки ъгъл, хрускавите земелчета и удобните немски обувки, страстно легнали на сърцето ми, градът не приличаше на място за живеене, а на чертеж върху матов полупрозрачен паус от конструкторското бюро на БДЖ в София, където работеше майка ми... Техно-рисунка с маршируващи сутрин из метрото, а привечер шляещи се или бързащи из центъра човечета.
Дори на празния площад пред опушената от бомбите Berlin Ostbahnhof се дивих на странна за балканския човек гледка. На първата спирка на автобуса стърчи само табелката, а на тротоара пред нея двама по двама се наредили чакащи хора във формата на буквата “Г”. Пристига градският транспорт и пак двама по двама гражданите почват да се качват от предната врата. Шофьорът им събира парите,
в един момент
виква “Halt!”,
затваря и потегля. А скъсаната опашка хора остава да чака следващия рейс все така строена на тротоара. Няма крясъци, лакти в ребрата, псувни, увисени на гроздове пътници. Така трябва. Точка! Може и в Дрезден да е било, също така помлян от авиацията на Съюзниците през февруари 1945г., но също не загубил точността си.
Последната гадост на Хитлер спрямо народа си през пролетта на 1945 г. била заповедта му СС да залее тунелите и станциите на Берлинското метро... Така садистът военнопрестъпник принудил скрилите се от бомбите, артилерия, танкове берлинчани да излязат на улиците в отчаяна защита на града. Случило се на 30 април 1945-а, само 1 час преди Адолф и Ева да изчезнат от бункера си в Берлин към Небитието. Или... в джунглите на Парагвай, Аржентина и Перу според скоро разсекретени документи на ЦРУ (тв канал “Хистъри”, документално разследване “В търсене на Хитлер”, 2017).
На географските карти след Втората световна война
Желязната завеса е очертана като розова линия,
която отделя социалистическия блок от демократична Европа. За сведение на тези, които още си мислят, че е била само в Берлин (или пък е част от Китайската), Берлинската стена минаваше от юг на север през цяла Европа... Бодлива тел, 5 метра високи огради, кльонове с по три разорани ивици, граничари, прожектори, кучета. На същата карта може да се види още, че 3 от 4-те български граници бяха с “розова линия”, тоест Желязна завеса или Берлинска стена. Тя опасваше Народна Република България от изток по море, от юг – към Турция и Гърция, и от запад към Югославия. После от западната граница на север покрай Румъния, Чехия, Берлин, чак до Рощок на Балтийско море и полярната северна Безкрайност.
И по цялата тази жива рана – ограда на хиляди километри през Европа се стреляше без жалост по “туристи” от Изтока, побягнали от робство към достойнство. Хора “подозрителни”, без специалното благоволение от ледените власти в Източния блок, наричани в България тогава
“невъзвращенци” и “родоотстъпници”
Като страшна приказка ми прозвуча разказът на домакинята ни в Берлин през пролетта на 1989-а.
Тук, на “Унтер ден Линден”, близо до Бранденбургската врата били посолствата на САЩ и СССР. Неотдавна имало седяща младежка демонстрация. Със запалени свещи в ръка жадуващите правда хора направили жива връзка между двете дипломатически представителства. Сиреч, като не можете да се погодите, ние ще ви помогнем! Организаторите се изхитрили да поканят предварително всички чуждестранни кореспонденти. И така вързали ръцете на милицията (тогава не знаех, че на това силово звено в ГДР му викали ЩАЗИ, звучи ми като чудовището Неси).
Нашата домакиня имала близък на работа в тайните служби. Та от него: ходът на акцията.
Младежите връчили петициите си
за правата на човека и седели докъм полунощ,
когато чуждите журналисти си тръгнали.
Дочакали мига за действие, оперативните момчета набързо насмели демонстрантите по джипки и камиони и хайде у кауша – ще да рече, в централата на ЩАЗИ в Берлин, у мазето... Там без много питане ги строили с изправени ръце и лице към стената. До сутринта! Имало сред младите и едно бременно момиче, вече да ражда или месец-два преди това. Над него се смилил близкият на домакинята и го поканил да седне. То гордо отказало. Гледал докъм сутринта, когато разкрачът и вдигнатите ръце омаломощили бъдещата майка. И бременното момиче (с дълбок поклон и извинение към достойнството му!) се напикало и свлякло на пода. Трогнал се "оперативният", та се изпуснал после в разговор.
Исках да напиша за учен пътешественик от Хумболтовия университет. Но ме отклониха с твърдението, че не е надеждна личност и не може. Какво значи това? Ами, подал си е документите за заминаване в Западна Германия. Не можах да вляза в старата катедрала "Николай Кирхен", защото била опасна и заключена. Но тя скоро е реставрирана, не вярвам гредите й да паднат, доста наивно се учудих. Сега пък Зилке, пак на ухо: берлинските младежи се събирали тук да говорят за демокрация, та за по-сигурно - ключ! Е, от 204 метра височина (4 пъти колкото камбанарията на “Ал. Невски” в София), през стъклата на въртящото се кафене на тв кулата направих почти аерофотографии на разделен Берлин. Хората по “Александерплац” долу, под “облаците”, приличаха на малки движещи се букви, разпръснати от валяка на пишеща машина. А разораната около 20-метрова граница с телените мрежи и Стената си беше точно това, което си бе – черна
разкъсана рана между Западаи Изтока.
Като юноша бях се снимал пред железните клетки за спиране на посетители пред Бранденбургската врата и The Wall, сега пак – повторението е баща на затъпяването. Върнах се и написах за археологическия брилянт "Пергамон музеум". Смешно и неудобно би било да споделя “чувства и мисли” от Берлинския зоопарк, където утрепахме половин ден. Заради това, че няма обилие от мераклии за скопени културни контакти. И до клетките на орлите и маймуните ни возиха със синята “Лада”, а не с метро – шашкъните от България да сме под око на “когото трябва”.
Коментари