Аз събарях Стената
Когато стягахме багажа за Берлин, още не знаехме за неволната грешка на Гюнтер Шабовски, която обърна историята.
Като всяко ценящо краката си българско момиче и аз ходех с Мария веднъж годишно до Източен Берлин - пазарът за обувки там бе за нас като разходка на Кари Брадшоу из ателие на Кристиан Лубутен.
Нямах време да осмисля ставащото на екрана на телевизора, когато таксито с приятелката ми дойде, за да ни откара на гарата. Дълго, през целия път щяхме да премисляме и преповтаряме как каменното объркано лице на Тодор Живков е съпровождало обявяването на Петър Младенов за нов партиен и държавен ръководител. Как по улицата от един прозорец викаха "край на комунизма, край", а плахи минувачи се оглеждаха стреснато в тъмното. Още не знаехме - нямаше и откъде да разберем, че в този момент градената 14 години стена, символът на разделението между два свята, се превръщаше в памет, експонат от изложба.
След гафа на Шабовски, че пропускателният режим се променя "от този момент", стотици берлинчани се бяха втурнали към пропускателните пунктове да проверят сами. Деветдесетгодишната майка на германската ми леля й се беше обадила по телефона от Щутгарт в Мюнхен да й съобщи вестта.
Леля ми Ула първо решила, че майка й е получила мозъчно разстройство и хукнала към Щутгарт, но после с радост установила, че старицата си е съвсем добре. Както по-голямата част от западняците, и моите роднини се зарадвали - тогава мислели, че, вкарвайки инвестиции в източната част, ще помогнат стандартът да се изравни и икономиката ще заработи с пословичната точност на германски механизъм.
В онзи момент обаче ние бяхме в квартира близо до Потсдамерплац и роптаехме срещу липсата на баня - такива кооперации с една тоалетна между два етажа бяха останали доста в Източна Германия още от времето преди войната. Излязохме в мразовитото, но свежо ноемврийско утро и се устремихме накъдето ни водеше тълпата. Отвсякъде изникваха хора и бодро крачеха към нещо като пирамида, откъдето гълчавата издаваше, че тя е жива - ликуваща, щастлива и объркана едновременно маса народ, покатерен върху стената и около нея. През лъчите на утринното слънце пред нас се очертаха контурите на кран, чиято стрела се опитваше да закачи и отскубне граничната вишка.
Насърчителни възгласи съпровождаха всеки опит на крана да бутне този жалък скелет, докато желязната му ръка го сграбчи и изтръгна, издигна го във въздуха, задържа го за малко и го захвърли като празна кибритена кутия. Тълпата изригна във възторг, сравним с ликуването от победата на гладиатор на римска арена. Хората още не осмисляха какво точно се случва, но бяха щастливи.
Сивото сякаш беше изчезнало от палитрата на този град.
Следобед пихме бира с малинов сироп и ядохме солени пръчици на Николайфиртел в компанията на един американски журналист. Мястото бе представително за Източен Берлин, също както градът бе витрината на източния блок пред останалия свят. С раница на гърба и много въпроси Дейвид се бе приближил до нас на чекпойнт Чарли.
Заедно наблюдавахме тълпящия се народ зад парапета, който води към сивожълтеникавата желязна врата, и войниците, на които не оставаше нищо друго, освен да следят за безредици. Хората чакаха на опашка реда си да преминат от другата страна, за да се върнат почти веднага обратно. Само заради усещането, че са го направили без изстрели, без карцер, без сълзи и раздели. Само с адреналина от това, че се случва.
За американеца запознанството с нас бе като среща с хора от друго измерение. Седяхме в елегантната бирария и гадаехме сред оживление и суетня продължението на историята. Дори се хванахме на бас колко скоро ще стане обединението на двете Германии. Много се ядосах, че на двегодишната ми прогноза се изсмяха иронично и заложиха на срок от поне десетина години. Нямаше как да им видя лицата по-малко от година по-късно, на 3 октомври 1990 г. Тогава отново се оказах с уникалния късмет да бъда на поляната пред Бундестага, този път от западната страна, хваната в здрав кордон с близките си сред море от народ. Слушахме тържествуващата реч на Хелмут Кол.
Сега обаче бе още 12 ноември 1989 г., ден трети от рухването на системата, и бяхме поканени на вечеря при Ина. Ина Линке, дъщеря на интербригадист от Испания, съпруга на германски професор по химия и наша приятелка, работеше в социалните служби и имаше три деца. Дълго пътувахме към квартал - близнак на панелните Младост и Люлин. Не си спомням храната, помня разказа как в обедната почивка тичали с колегите й да преминат стената, как там организирани от църквата доброволци раздавали кафе, чай и шоколади, как от кметството ги посрещали с отпечатан план на метрото и можели да пътуват безплатно до всички краища на града само след показване на карта за самоличност и после обратно се прибирали у дома.
После хиляди щяха да напуснат домовете си, за да потърсят по-добро заплащане на запад. Щяха да се изненадат от действителността, че работното място не е даденост, а конкуренция при висок професионализъм и дисциплина. За едни животът щеше да даде възможност за развитие и изява, за други - разочарование от липсата на топлата социалистическа сигурност и равенство.
Но това щеше да е после. Сега беше време за ликуване.
Коментари