Есил Дюран: Със съпруга изпитваме страхотно удоволствие не само като правим любов, но и като творим музика заедно

От няколкото телефонни разговора преди и след срещата ни ми прави впечатление, че певицата Есил Дюран е точна в отношенията си с хората, има бърза реакция, професионалист е. С нея се виждаме в тихо кафене в центъра на София. Заговаряме се за това колко е хубаво да звъннеш на някого и просто да му благодариш за доброто отношение или постъпка спрямо теб. Търся егото й, защото това е темата на нашия брой, но не го откривам. Не ми е явно. Видна обаче са усмивката й, човешкото отношение и изисканото излъчване.

Припомняме ви един наш разговор с нея.

Трудно ли казвате „не”?

Много трудно. Усещам, че времето лети, и това ме прави все по-организирана, по-дейна. Искам да съм добра майка, добра домакиня, добра съпруга и добра в работата си. Подхванала съм и модна линия, въобще много неща, защото усещам, че имам сили. Харесва ми да съм непрекъснато в някакъв мой екшън. Така усещам живота по-силно.

Сякаш жените днес имат по-мъжко излъчване и се справят с много неща?

Това е характерно за българската жена. В годините на прехода сякаш мъжът по-трудно се адаптираше в ситуацията на непрекъсната промяна. Жената е по-комбинативна и по-склонна на компромиси. Много майки тогава поеха хем домакинството, хем отглеждането на децата, хем кариерата. Жената е така устроена, че трябва да обгрижи хлапетата и не може да чака. Когато ловецът го няма вкъщи, тя бърза да навакса и тогава прави неща като за двама. В най-гладните години хората правеха семейства и деца и когато започнаха да си стъпват на краката, се умориха, защото когато жената поеме руля, се обажда егото на мъжа. Той не може да приеме, че тя просто е искала да бъде опора, защото мъжът има силно его. И настава големият конфликт.

Жената обаче трябва да е разумна. Да му казва, че е много добър, и ако той не е, ще стане. Мъжът иска да чува, че е най-великолепният, най-прекрасният и без него не може. Ние демонстрираме колко можем, което е голяма грешка. Слава Богу, аз и мъжът ми сме намерили баланса, защото той носи у себе си благородство. Както се казва, важно е мъжът да е от сой. Борис знае кога да прояви разбиране, кога да отпусне своето его или да се дръпне назад.

Колко изявено е вашето его?

Нямам толкова силно изявено его. Израснала съм в семейство с три деца и съм последното. Нямало е време кога да развия моето его и да го развихря. Вкъщи никога не са ме питали какво искам аз, а все ми казваха какво ще правя. Когато пораснах и получих своята самостоятелност, й се наслаждавах. Важно е, че първите ми години са минали без това его, което децата, растящи сами, имат в повече. Хората със силно его трудно се разбират с околните и трудно правят семейство. Те са центърът на всичко, а в семейството може да се окажеш фон дори години наред, докато станеш център.

Композиторът на първата ми песен, както и на една от най-великите български песни „Черно и бяло” - Димитър Гетов, казваше: „Да знаеш, най-големият проблем при хората е чувството им за важност. Оттам идват всички проблеми. За който проблем се сетиш, първо помисли за това, което съм ти казал.” И наистина е така. Всички фасони на звездите идват от чувството им за важност. Не че той или тя не може да мине без точно тази специална вода или салата, или без гримьорна, по-малка от 40 кв. м. Може, но иска да покаже на околните колко е важен. Суетата, важността, егото са голям проблем. Трябва да се омекотяват..

През последните няколко години обърнах сериозно внимание на джазовите си изпълнения и участия. Вече имам джаз трио, с което работя. Само като прочета текста и чуя музиката на Smile на Чарли Чаплин, и настръхвам. Тя разказва: „Въпреки че сърцето плаче, ти се усмихвай!” Писана е от най-великия човек - Чарли Чаплин. Винаги когато изпълнявам тази песен, 10 минути след финала й оставам в мълчание. Друга прекрасна песен е Chееk To Cheek, изпълнена в любимия ми филм „Зеленият път”.

Напоследък ми харесва да джазирам циганска музика. Събирам български цигански ритми и суинг. Според мен музиката съществува, за да се правят различни комбинации, да излезе нещо ново и ние, музикантите, да не скучаем.

Как гоните проблемите на бита?

Аз съм израснала в турската махала на Хасково, а мъжът ми - в центъра на София. И когато свирим двамата джаз вкъщи, което се случва често на акустичното пиано, се събираме от два различни свята в едно. Ние пеем и си правим наши си вечери. Не ходим по ресторанти. Изпитваме огромно удоволствие не само като правим любов, а и като правим музика заедно. Музиката ни събра и много ни държи над проблемите на бита. Те съсипват всички хора, а нас, хората на изкуството, ни оставят без вдъхновение и одухотвореност. Но когато засвирим и запеем у дома, излитаме много нависоко.

Вие пишете текстовете на песните си, а съпругът ви музиката, нали?

Ние сме комбина и от доста време си пишем всичко. Шегуваме се със себе си: „Хубаво си написахме текста и музиката. Направихме си аранжимента. Сега ще изпеем песента, стига само двамата да не си я слушаме.” Важно е вкъщи да има смях и да не се взимаме прекалено на сериозно.

Работили сте на кораби с туристи англичани, датчани, германци. Как ви се отрази?

На корабите се работи трудно. Пее се по 6 ч на вечер, на високи токчета и няма милост. Публиката е много претенциозна. Излизаш пред англичани, датчани и трябва да имаш перфектно произношение, музикални познания. Като минах през тази школа, в България ми се стори нормално, но задълбах във фолк средите и трябваше да променя постановката на гласа си, да направя моя компромис с жанра. Но той не е голям, за да се срамувам. Почти бях ударила 30 г. и нямах време за губене. Добре е да знаеш кога да проявиш практичност, за да си полезен на себе си и да не се стигне до тази артистична депресия и до чувството, че не си разбран. Човек трябва да се адаптира. Въпросът е как го прави и какво чувство за мярка има. Често хората изпускат мярката и оттам идват и проблемът, и кичът.

Някои се раждат с чувството за стил, други се научават, ако са достатъчно разумни и като попивателна от това, което виждат около себе си. С мъдростта идва и добрият вкус. Когато станах на 28-30 г., започнах да се грижа за кожата си и разбрах, че красотата започва от хубавата кожа. Важно е дали тя е чиста, хидратирана. Хората казват: „Тя си направи устните.” Не, това са моите устни по рождение. Важно е да хидратираш устните си, не да си сложиш хиалуронова киселина и да си като ухапана от пчела.

Грижи се за себе си, но не бъди като гротеска. Всяка жена заслужава да зрее красиво. Трябва да се научи да се приема с малките бръчки. Да изглежда щастлива и сияйна, но естествена. В стремежа си да опита от всичко ново българката не знае колко й трябва и докъде да спре. Всичко трябва да е премерено.