Мариян Колев от Казанлък е военният, снимал ужаса след атентата в Кербала

Вече 20 години снимките му се въртят в медии и интернет, без да се посочва авторът им

Днес, 27 декември, се навършват 20 години от атентата с камион-бомба срещу военна база "Индия" в Кербала, Ирак, при който загинаха петима български военнослужещи, 27 други български рейнджъри бяха ранени. При атентата тогава бяха убити още двама тайландски и 12 иракски войници и цивилни.

В операцията за стабилизиране и възстановяване на Ирак от 22 август 2003 г. до края на 2008 г. България участва с 11 военни контингента с обща численост 3367 души, като за целия период даде 13 жертви.

Загиналите българи при терористичната атака, извършена от Ал Кайда на 27 декември 2003 г., са 29-годишният тогава майор Георги Качорин, 26-годишният старши лейтенант Николай Саръев и офицерски кандидати Иван Инджов, на 36 години, Антон Петров, на 26 години, и Свилен Киров, 25-годишен.

Оцелял като по чудо, старшина Мариян Колев от Казанлък е човекът, който е снимал с фотоапарата си първите мигове в базата след взрива. Този негов разказ "24 часа" публикува преди 5 години.

"Първо чух изстрели, но от мястото, на което бях, не виждах по кого се стреля. Но разбрах, че стрелят и нашите от кулите на покрива. После дойде взривът... След него ударната вълна ме изхвърли на 2-3 метра. Когато се съвзех и отворих очи, пред мен бе мъгла, като в пясъчна буря.

Бързо се окопитих, скочих и от близкия фургон си взех бронежилетката,

автомата, каската и, както винаги, фотоапарата, беше марка "Олимпос". И понеже не виждах противник, по който да стрелям, веднага започнах да снимам".

Това е един от най-ярките спомени на казанлъчанина Мариян Колев за първите мигове след като цистерната-бомба се взриви пред база "Индия" на първия български батальон в Ирак по обяд на 27 декември 2003 година.
Днес /през 2018 г./ 53-годишният Мариян вече е пенсионер, напуснал армията като старшина преди година и половина. Службата му започнала още през 1983 г., когато завършил сержантското училище в родната му Горна Оряховица и по разпределение 18-годишен го изпратили в танковата бригада на Казанлък. Мисията в Ирак през 2003-а му била първа.

"За мен фотографията е хоби и това не беше тайна за никого нито в казармата, нито в Казанлък. Случи се така, че в града на розите първи се сдобих с фотоапарат с ауто /автоматичен/ фокус, през 2000 г. първи вече имах и цифров фотоапарат, защото сестра ми живее в Германия и ми го изпрати. Колегите ми военни бяха свикнали, че до мен винаги има и фотоапарат.

Дори командирът ни в Ирак Петко Маринов ми викаше: ти ще бъдеш нещо като фотограф на батальона". Нямаше как да бъда щатен, защото в Българската армия има само 2 щата за фотографи - за фотографа на президента, който е и главнокомандващ на армията, и за фотографа на военния министър. Но

никога не са ми казали, че със снимките си мога да издам военна тайна

В казармата съм снимал много - и на занятия, и в моменти на почивка. Сред първите неща, които тогава сложих в багажа си за Ирак, беше фотоапарата. Затова и имам стотици снимки от иракската ни мисия през 2003-а: от подготовката ни в Карлово и на полигона в Марино поле, как товарят снаряжението на пристанището в Бургас, изпращането ни на летището в Пловдив, по време на полета ни в самолета, адаптацията ни в лагера в Кувейт за седмица, обстановката в база "Индия" и дори гостуването в нея на екипа на Слави Трифонов седмица преди атентата", разказа пред "24 часа" Мариян Колев.

От летище Пловдив излетели за Кувейт на 13 август 2003 г. - точно в деня, в който със съпругата Диляна празнували 14 години от сватбата си. На тази мисия той заминал като старшина на логистична рота. "Нашите задачи в нея са да осигурим всички необходимо - от калбалка (конец) до совалка, както казваме в казармата. Вода, храна, бензин, части за автомобили - логистика за каквото се сетиш. Маси и столове си носехме от България, за други неща пишехме на американците - например за климатици. Храната ни осигуряваха американците. И през цялото време само за около седмица бяхме на пакети със суха храна, защото бяха ударили един от конвоите с провизии за нас.

В нашата база "Индия" от българския батальон бяхме около 150 души - рота за бойно осигуряване и половината от логистиката ни, останалите бяха настанени в база "Кило". А храната получавахме от полската база "Лима". С момчетата се редувахме кой да пътува с камиона за манджата и да го охранява по пътя, кой да чака в базата, за да разтоварва баките. На фаталния 27 декември мой ред беше да чакам в базата. Беше малко преди 12 часа по обяд. Камионът трябваше да дойде всеки момент и бяхме се подготвили да го разтоварваме, затова и бяхме без каски, бронежилетки и оръжие. За наш късмет, чакахме от другата страна на сградата, където беше столовата, не от там, откъдето се появи цистерната на атентаторите. Затова и нямахме видимост към случващото се. Дори

щом чухме стрелбата, първо си помислихме, че стрелят по нашия зил

с храната. После се оказа, че нашите снайперисти са стреляли по атентаторите в кабината на камиона-бомба. Убиха ги, но цистерната, която се приближи, била пълна със снаряди, май български, които били взривени дистанционно. Помня още, че от взривната вълна се късаха ремъците на пистолетите на войниците, после трябваше да търсим поне 70 пистолета, разхвърчали се навсякъде из района. А в такъв момент пожарогасителите летят и стават снаряди", допълва картината Мариян.

След взрива направил 70-80 снимки. Това била и първата му реакция - да снима. От тези му снимки блика много кръв, а ужасът е застинал в очите на живите, хвърлили се да помагат на ранените. На един от кадрите е раненият редник Цветан Атанасов от град Шипка. На друг са мъртвите му колеги - трудно е да се разбере Георги Качорин или Антон Петров. На трети е раненият сириец Самоел Молса, преводач при полските военни. Човекът знаел руски, арабски, английски и полски и го наели като преводач. Сега живее в полския град Вроцлав и успял да стане доктор по национална сигурност след защитена дисертация в полската Военна академия, това знае за него Мариян Колев.

На друг кадър той запечатал един от снайперистите, изхвърлен от ударната вълна на взрива от покрива долу на земята. Докато бинтоват главата му, ще разберат, че мъжът е загубил завинаги едното си око... Има и снимки за това

как български и полски лекари заедно помагат на ранените

Дори и кадър, на който наш окървавен войник е само по долни гащи - човекът бил наряд през нощта и взривът на атентаторите го сварил да почива в леглото си.

На снимките има и много разрушения - сградата на база "Индия" била потрошена до неузнаваемост. "Навремето там е имало духовно училище за имами, а днес, след като е ремонтирана, в сградата е настанен Медицински университет", научил Мариян Колев. Той има и снимка, на която ясно личат дирите на камиона-убиец и как той е минал през футболното игрище, ползвано като площадка за кацане на хеликоптери, където нямало нито едно препятствие, което да го спре.

Мариян получил и упреци, че в онзи момент е снимал, без да помага на ранените си другари. Но те дошли от хора, които явно са имали какво да крият и не са искал България и светът за узнаят истината за кървавата Коледа от 2003 година.

Повечето отзиви обаче били положителни. Военните ни в Ирак държали да се знае, че не са на екскурзия в арабската страна и че са изработили парите си за мисията дори и с риска, който са поели, тръгвайки на път към неизвестното.

"Беше много тежко да се снима в оня момент, затова не съм и прекалявал, но и не съм се крил с фотоапарата си като папарак. Още на следващия ден при мен дойдоха представител на нашата военна полиция в Ирак и адютантът на командира ни Петко Маринов, които ми казаха, че в България е заведено досъдебно производство срещу неизвестен извършител за атентата и трябва да изпратя снимките си на разследващите.

Направих го по компютърен път, като, разбира се, запазих копия и за себе си. Не зная после какво е станало с тези ми снимки, но те започнаха да се появяват къде ли не, включително и в медиите. Предпочитаха да публикуват най-кървавите, без да се посочва авторът им", не крие Мариян Колев.

Били като народните песни - всички заели съдържанието им, но създателят им оставал непознат,

поне за широката публика. Като техен автор го знаели само най-близките му от армията.

Година или две след атентата жестоките снимки на Мариян били в основата на изложба, организирана за 120 години на Военно-медицинската академия в столична арт-галерия. Подредил я началникът на психолозите Александър Парашкевов - тогава майор, днес полковник. Темата била за мисиите на военните лекари по света, а снимките на Мариян били най-ценни с това, че са превени в реална обстановка, при която са действали военните лекари, в истинска ситуация. "Но дори и тогава снимките бяха подписани като дело на майор Парашкевов и негови колеги, макар 95 процента от тях бяха мои", твърди бившият старшина.

В 20-те години след атентата авторът на снимките от Кербала не е организирал изложба с тях, макар всяка годишнина от кървавите събития да е повод за това. А в Казанлък, където живее и досега пенсионираният военен, дори има Музей на фотографията, който често прави подобни изложби. "Докато бях в армията, за всяка такава инициатива трябва изрично разрешение. Сега пък си мисля, че от тези снимки цивилните няма да се заинтересуват, те са от военния живот", обяснява ситуацията авторът. Допълва, че по-късно от снимките му не се е интересувал и никой от близките на ранените и убитите при атентата, нито пък някой от пострадалите тогава.

"Може би пък хората искат да забравят оня ужас?", пита се Мариян. И не приема упреците на някои, че ако е бил в друга армия или в друга ситуация, е могъл да продаде скъпо авторските си права на ценните снимки. "Не мога да печеля от трагедията на колегите ми", категоричен е фотографът.