Били ли сме роби?

Защо турските селяни в Османската империя са вдигали по-често въстания, отколкото българските

Били ли са българите роби? Преди време режисьорът Нидал Алгафари – рожба на смесен брак между българка и сириец – отвори една нескончаема дискусия? Сирия и България са две страни, които в продължение на стотици години са били част от една държава – Османската империя.

„Никога не съм чувал баща ми, дядо ми или който и да било друг сириец, да твърди, че по турско време сирийците са били роби. Това само в България го разправят“, възмущаваше се Нидал. Впоследствие той написа и два романа, в които тази теза бе доразвита.

Факт е, че векове наред Османската империя е обхващала териториите на много от съвременните държави в Европа, на Балканския и Арабския полуостров, в Близкия изток и Северна Африка, но нито една от тези страни днес не нарича въпросния период робство, макар методите на османските завоеватели да са били сходни почти навсякъде. С това се отличава единствено България. Иносказателният смисъл на думата робство, използван от българските възрожденци от втората половина на XIX век, е възприет в съвременната историография, откъдето се е наложил толкова дълбоко и масово в съзнанието и речта на българина, че днес се стига до абсурда ние жертвоготовно да воюваме с думи срещу всеки, усъмнил се в съществуването на т.нар. турско робство. И то робство в буквалния смисъл на думата. Двата века ромейско управление през Средновековието обикновено се наричат византийско владичество, но петте века османска хегемония задължително вървят с думата робство. По правило този огромен период не се изучава задълбочено, той е набързо претупан в учебниците, където се набляга най-вече на примери от възраждането, които естествено са фокусирани около борбите за национално освобождение, някои отделни случаи като клането в Батак и насилственото налагане на исляма в Родопите например. С робството са обяснени всички злини и несполуки, споходили българския род от XIV век до наши дни.

През последните години все повече съвременни автори у нас наблягат на това, че робство всъщност не е имало нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата.

„Наемате ли се да кажете,

че Левски е бил роб?

Раковски роб ли е бил? А Ботев? Те са били горди българи. И вместо да се гордеем с това, ние го превръщаме в официална политика. В учебниците по история, които са изучавали нашите баби, не е имало робство. По-късно става иго, заради Иван Вазов. Били сме под тегобата на владичеството, това мога да приема. Имали сме проблеми с властта, плащали сме данъци, налагани са ни били ограничения, но робството е въведено като термин за обучение през 1952 година, когато Турция влиза в НАТО и под давлението на Съветския съюз времето в рамките на Османската империя става робство“, казва Нидал Алгафари.

Той недоумява защо трябва да бъде вменявано на децата, че дедите им са били роби, след като българите никога не са били такива – нито по време на византийската, нито по време на османската, нито на съветската власт.

„Роб е човек, който е бил купуван и продаван, който не е имал своята воля, език, култура. Докато българинът е имал всичко това. Вярно ли е, че сме имали султани, които са били с българска кръв, от майката? Вярно е. Вярно ли е, че на два пъти сме имали велик везир, от Филибето. Да, мюсюлманин, но българин. Къщите на всичките ни възрожденци и днес като ги гледаш къщи на роби ли са? В рамките на цялата Османска империя са живели много народи, никой освен нас не нарича себе си роби. Дори арменците, които най-много са клани“, възмущава се Алгафари.

И наистина това е

все едно руснаците да настояват,

че са били роби на татарите.

Всъщност робство в истинския смисъл на думата е имало в Руската империя. Руските крепостни селяни са били продавани, изселвани, местени от губерния в губерния като добитък по волята на дворяните и помешчиците. Не са имали право да напускат селата си и дори да се женят помежду си без разрешението на господарите си. Император Александър II премахва крепостничеството едва през 1861 г. Великобритания отменя робството малко по-рано, през 1807 г.

Когато Алгафари твърди, че двама велики везири на султана са били от Филибето, той има предвид факта, че между 1453 и 1623 г. повечето велики везири в Османската империя са били бивши еничари, събрани чрез така наречения „кръвен“ данък – девширме. Повечето от тези везири са били от християнски произход. Около 3 хиляди момчета годишно са събирани за еничарския корпус от всички провинции на империята. Срещу това обаче противно на наложените у нас схващания не е имало народно недоволство. Големите бунтове срещу османската власт се случват главно през втората половина XIX в., а „кръвният“ данък е отменен цели два века по-рано – през 1637 г. 

В една своя статия по въпроса за „робството“ журналистът Иво Беров пише преди няколко години: „Няма нищо срамно или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други. На страната на турците са се били. Начело с болярина Константи от Велбъжд. А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно).

Турски съюзници са били

българите, не албанците.

А по-късно и сърбите са им били съюзници.“ 

Обяснението защо средновековните български боляри не са оказвали съпротива на турците и са приемали да стават васали, е много просто – защото така са запазвали всичките си права и имоти. По-късно някои от тях са приели и исляма, така пред тях се отварял пътят към най-висшите длъжности в империята и многократно повече облаги.

„Най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си, се казва джизие. Това е данък. Хората в Османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и че са им били забранени определен вид дрехи, е вярно. Освен това са плащали данък за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си. Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верският фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите“, пише още Иво Беров.

Според него доказателство, че такава принудителна смяна на вярата не е имало, е самото запазване на християнството по българските земи.

Султанът не е избивал своите

християнски поданици, защото

някой все пак е трябвало

да плаща данъка джизие.

Християнските данъкоплатци били освободени от задължението да ходят на война през всичките тези години между XIV и XVIII век, в които империята е водила безкрайни военни действия, в които масово се е мряло.

Журналистът има още логични мотиви към обяснението защо българите всъщност са изтърпели толкова години, даже векове, без да се бунтуват. Освен че не са ходили на война, през цялото това време българите не са и гладували. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч. В Османската империя различните народности живеели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали. По българските села, някъде в края на есента, са идвали турци – спахията и дружината му, да приберат десятъка.

„Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече, отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите обикновено са вземали страната са селяните. Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (криво седи, право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията“, пише Беров.

Според него най-важният и същински довод обаче се крие в

пълното и цялостно самоуправление

на българските общини по време

на турското владичество.

В Османската империя действа един закон, наложен още от византийския император Лъв III Исавър. Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към Ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон селските общини, които обхващат едно или няколко села, отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право. В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана. На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси. Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още. Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят. Нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Османската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през XVIII-XIX век и само в някои области като Добруджа.

Получава се така, че по време на „турското робство“ общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят. Звучи парадоксално, но турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат и което някои български царе и велможи (от края на Второто българско царство) са се опитвали да им отнемат. Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество. Въстания вдигат по-често турските селяни – чергари от Анадола, отколкото българските.

Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост, а

селяните са били по-склонни

да предават въстаниците.

Османското владичество е било проклятие за България поради съвсем други причини, а не тези, които се споменават в читанките, смята Иво Беров.

Заради тези пет века „под турско“ българите всъщност пропускат цялото европейско развитие – Ренесанса, Великите географски открития, научните достижения на Коперник, Джордано Бруно и Нютон, реформацията, печата и книгоиздаването, забележителни достижения на литературата, музиката, театъра, философията и живописта. Българите пропускат века на разума и на просвещението, индустриализацията, големите обществени борби и преобразувания, идеите за правата на човека, за гражданските свободи и равенството пред закона.

Но както припомня журналистът, не бива да се забравя, че заедно с българите всичко това са пропуснали и турците, гърците, румънците, сърбите, албанците, босненците, херцеговците и черногорците.

И добавя: „През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения.

Живеят като чушки в буркан

безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения. Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света, в който живеят. Без надеждата, че биха могли да влияят. Без представата, че биха могли да влияят.“

Това състояние предопределя завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робство може и да не е имало, но робската психика не е празно понятие.