В мазето на Париж

Всеки ден хиляди туристи избират някое бистро в центъра на Париж, за да изпият своето кафе, придружено с пухкав кроасан или багета с омлет и чаша божоле, и после с нови сили да продължат по пътя си в изследване на безбройните забележителности на френската столица. Но колко от тези хора предполагат, че двайсетина метра под масата, на която са седнали, се крие една от най-впечатляващите реликви на този град?

Някои от преките долу са буквално претъпкани от граждани. Но трафикът е съвършено спокоен, защото... всички са мъртви. И то отдавна. Толкова отдавна, че вече никой не си спомня имената им. Тези, които са ги изравяли от гробовете и са подредили костите им в катакомбите, отдавна вече не са между живите. Техните синове и внуци също са мъртви. В катакомбите можеш да вървиш километри край стени от пищялни кости, декорирани с черепи, а зад тези зидове са нахвърляни купища човешки останки. 

Всъщност официалното име, под което са известни катакомбите, е Общинска костница на Париж. Един малък отсек от подземията е отворен за посещения на туристи. Входът е край парижката метростанция „Данфер-Рошрьо”. 

Посетители се допускат на малки групи до 10 души всеки ден без понеделник. Обикновено разходката долу трае около час, затова в 16,00 ч. затварят входната врата, дори навън да има още чакащи. Слизането става по една тясна спираловидна стълба. 

Първите туристи започнали

да идват на това място

още през 1867 г.

Преддверието на костницата е украсено със снимки на някои от тези първи посетители, въоръжени с по една горяща свещ в ръка. Тази част от катакомбите, която днес е гробница, през XVII в. е била запустяла кариера в покрайнините на парижката столица. Оттам вадели камъните, с които Париж е бил построен. След 1860 г. обаче градът така се разраснал, че днес кариерите са в рамките на централната част на Париж.

Идеята в подземията да се складират човешки останки дошла още по времето на последния френски крал, когато повечето гробища около големите парижки църкви били толкова препълнени с трупове, че постоянно създавали опасност от епидемии, болести и зарази, замърсявайки водата и почвата на парижката столица. 

Най-напред започнали да разкопават гробището „Ле-з-иносан” – то било най-голямото по онова време и в самия център на Париж. Днес няколко каменни плочи с датите на пренасянето красят стените с кости в катакомбите. В тунелите на запустялата кариера били хвърлени и телата на убитите по време на метежите през 1788 г. По късно, по времето на Парижката комуна през 1871 г., в едно от подземията са убити група монархисти.

Някъде долу се намират

и останките на сестрата

на крал Луи XVI. 

Подземията на Париж дълги години ужасяват, но и вдъхновяват, предизвикват любопитство, раждат стотици легенди. Те стават убежище за мнозина в размирни времена, но има и други, които завинаги загубват пътя в мрачните лабиринти и скелетите им са открити десетилетия по-късно.

Виктор Юго използва катакомбите като сюжет в един от най-забележителните си романи „Клетниците”. По-късно мистериозните тунели под Париж са споменавани в още десетки произведения. През 2007 г. се появява „Катакомби” – филм, който има амбицията за първокласен хорър, правен по истински случай. В него една от главните роли се играе от певицата Пинк.

По време на Втората световна война членове на съпротивата използват системата от тунели. По същото време пък германски войници правят подземен бункер в едно от разклоненията на катакомбите в 6-и арондисман.
Подземията на Париж са толкова огромни, че двете враждуващи групи така и никога не се засичат долу. 

В много стари градове по света има подземия, крипти, костници, но това, което прави парижките катакомби едно наистина интересно и уникално място, са не умрелите, а живите, които ходят между тях.

Катафилите са особена

група изследователи

на градските подземия.

Те се провъкват в катакомбите през тесни отверстия, известни само на малък брой хора, използват някоя недобре затворена шахта или тунелите на метрото. 

Под земята се върти незаконна търговия, организират се ексцентрични партита или се извършва изследователска дейност, която не е съвсем регламентирана. Петък и събота вечерта са най-предпочитаното време за катафилски занимания. Някои се заседяват и по 3-4 дни. Едни рисуват графити, други почистват, копаят нови тунели или вентилационни шахти и отдушници, а трети картографират. Понякога различни групи се срещат под земята, обменят информация, скици на някои от недобре изследваните тунели или цигара и бира.

Сред катафилите има нещо като йерархия. Професионалистите се забелязват отдалече по дрехите, обувките и екипировката. Най-голяма е групата на така наречените „новопокръстени” и екстремните туристи. Много млади хора са привлечени от катакомбите. Слизат долу, защото е опасно и забранено. Но тези, които са от групата на ветераните, го правят, защото така изразяват себе си. Това за тях е начин на живот, бунт срещу правилата на обществото горе, някаква тяхна философия.

Една от най-големите и силни вълни на катафилията в Париж е регистрирана през 80-те години на миналия век. Оттогава са останали и много артефакти – мозайки, скулптури, графити... Както и легендите за невероятни партита с електронна музика, на които хиляди младежи експериментирали с наркотични и сексуални авантюри сред костите на мъртвите си прародители.   

Някои от катафилите наричат себе си градски изследователи. Те твърдят, че в Париж има прекрасни места, на които човек никога не може да се наслади като обикновен турист.

Например

подземията на църквата

„Сен Сюлпис”, описана

от Дан Браун в

„Шифъра на Леонардо”.

Та същите тези катафили казват, че знаят как да се промъкнат в криптата на църквата през подземните коридори. Криптата била на три нива, имала много стълбища, помещения с неясно предназначение и многобройни тунели, някои от които свързани с катакомбите. Както става ясно и от романа на Дан Браун обаче, в църквата живеят няколко души и затова катафилите препоръчват през нощта изследователската дейност да се извършва внимателно и тихо. 

Друга парижка забележителност, до която не може да се стигне с обикновен туристически гид, е германският бункер, построен под лицея „Монтен“ в Латинския квартал. Направен е през 1941 г. от нацистите, които са имали стратегическа мисъл и затова са предвидили няколко изхода към повърхността. Днес обаче всички тези врати са заварени и до бункера може да се стигне само по подземен път. По стените му още има надписи на немски като „Ruhe!” (пази тишина!) или „Rauchen Verboten” (пушенето забранено!). 

Въпреки всички

интригуващи разкази обаче

катакомбите са едно опасно място.

Понякога вървиш с часове в клаустрофобични тунели, провирайки се през тесни дупки или през канали, в които водата ти е до кръста. Няма ехо, варовиковите стени поглъщат звука. И да викаш, никой не те чува. Има прекалено много отвори, водещи във всевъзможни посоки, но в същото време това е път към никъде. Затова най-големият риск долу е да се загубиш и да се луташ, докато не ти свършат храната и светлината. Могат да те открият много след смъртта ти. Другият риск е да пропаднеш някъде, да бъдеш затрупан, да се задушиш или просто да си счупиш крайниците и да умреш в мъки. 

Затова властите са забранили официално слизането в катакомбите, освен в 3-километровия отсек с костите под площад „Данфер-Рошрьо”.

От 2 ноември 1955 г. във Франция има и специална разпоредба, която прави незаконно всяко ходене из катакомбите без официален ескорт.

Има специални полицейски

части, които патрулират долу.

Затова всеки катафил без значение от йерархията и причината, заради която е слязъл в подземията, се страхува най-много да не го срещне катафлик. Тази жаргонна дума идва от комбинацията на катакомба и „флик”, което на френски значи „ченге”. Подземията са родили и други нови думи. Катациклист например е представител на тази странна част от катафилското общество, която има навика да се придвижва само по големите тунели и то с велосипеди.
Но както стана вече дума – няма значение какъв точно фил си, защото ако катафликовете те хванат, най-вероятно ще прекараш часове в ареста, а накрая със сигурност ще трябва да платиш глоба.
Тези обаче, които имат самочувствието на истинските професионалисти и пазители на парижките подземия, са инженерите на Генералния инспекторат по кариерите (ГИК). Тази служба е създадена през 1777 г. още по време на монархията и вероятно е една от най-старите структури на френското правителство, преживяла всякакви бунтове, революции и войни. Хората от ГИК са особена порода. Те се гордеят със своята отговорност да наблюдават подземията, така че да са сигурни, че Париж няма да се срути в мазето си.