Жан-Пол Белмондо - шампионът по бокс, който “прелъсти” френското кино
Тайната му с жените: “По дяволите, всички знаят, че грозен човек с добра тактика получава мацките”
Понася тежки удари от съдбата - първородната му дъщеря загива в пожар, след инсулт губи говора си, измамен е от алчна любовница
“Aз не бях повече от него, той не беше повече от мен. Разбит съм. 60 години кариера, 60 години, през които той докосна света и разчувства тълпите. Това е приятел, който губя.”
Така Ален Делон изрази огромната си скръб по повод на смъртта на Жан-Пол Белмондо. Легендарният колос и бунтар на френското кино почина на 88 години в дома си в Париж. Френският президент Еманюел Макрон също изказа почитта си към актьора и го определи като “национално съкровище”, пише "168 часа".
С голяма болка в сърцето Делон дори добави: “Нямаше да е лошо, ако и двамата си бяхме тръгнали заедно”.
Двете звезди някога са нарочени от почитателите си за непримирими съперници, докато в действителност каквито и страсти да са се разигравали преди между тях, винаги е надделявало приятелството.
“Нямаше да има Белмондо без Делон, нито Делон без Белмондо. Почти половин век ние си оспорвахме едно състезание, което и двамата оглавявахме! Това е!”, категоричен е Ален.
Самият Жан-Пол също е обяснявал, че двамата са били въвлечени в измислено конкуриране единствено от вестниците. Кой е по-талантливият актьор, кой е по-неустоимият секссимвол, кой е по-желан от режисьорите, от публиката?
“Ако има нужда от мен, бих му помогнал, ако аз имам подобна необходимост, той веднага би се отзовал. Ален е от малцината, за които мога да го кажа”, признавал е Асът на асовете.
Незабравимо остава за публиката партньорството им в лентата “Борсалино” (1969), която е най-гледаната гангстерска продукция на Стария континент до излизането на “Кръстникът”. И двамата гиганти съумяват да остареят великолепно, без да позволят на старостта да ги съкруши.
“Безусловно старостта поражда страх, но ако се чувстваш във форма и главата ти още работи - прати я по дяволите тази старост. Не вярвайте на слуховете, още не съм се предал...” - това заяви преди няколко години Белмондо.
Любимецът на Трюфо и Годар преживява няколко жестоки удара от съдбата, но успява да се изправи и да продължи след всеки от тях, доказвайки мъжеството си. От живота винаги черпи щедро и също толкова страстно раздава себе си без пестене.
И днес многобройни амурчета с детския лик на Белмондо красят фонтани в Париж, които са изваяни собственоръчно от прочутия му баща Пол Белмондо.
Като наследник на признат парижки скулптор от италиански произход и надарена художничка Бебел, както галено е наричан актьорът от своите сънародници, е орисан да бъде артист. Но сам трябва да се открие, преди да поеме по този път. Още в тийнейджърските години на Жан-Пол бунтарят у него се пробужда и го предизвиква да се докаже, като той бяга от вкъщи с пътуващ театър. Завръща се сам у дома, вече решен да последва примера на баща си и да стане скулптор.
Само че момчешката суета избива с мощен юмрук това му намерение, като го заменя със стремежа да впечатлява с постижения на ринга подобно на боксьора и футболист Марсел Сердан (1916-1949). Спортът се удава с лекота на младия Белмондо, естествено е да си опита късмета. С упорити тренировки и много хъс той се превръща в шампион на Париж по бокс в средна категория. Само че удовлетворението от този вид триумф не му е достатъчно, не е неговото.
“Спрях, когато лицето, което видях в огледалото, започна да се променя”, обяснявал е той.
С времето бъдещата киноикона разбира, че е привлечен като пеперуда от светлините на прожекторите, но чрез себеизява в различен вид игра. Така на 20 години Бебел постъпва в Консерваторията за драматични изкуства, където някои от преподавателите изразяват недоверие към бъдещите му успехи в театъра и киното. Част от тях дори намират външността му за смешна при участието в любовни сцени.
“Толкова пъти ми казваха как не съм никак добър, че започнах да се съмнявам. Така беше, докато не се снимах в “До последен дъх”. Годар ме накара да обикна киното”.
Така още с първата си по-сериозна роля на чаровен престъпник в най-известния филм на Жан-Люк Годар и основна творба от знаменитата “нова вълна” във френското кино Белмондо се изстрелва сред звездите, където през следващите години ще се задържи и ще усилва светлината си. В продължение на почти половин век той се снима в над 80 ленти и успява да се превърне в идол на няколко поколения, които започват да копират жестовете, мимиките и начина на обличане на своя любимец и се определят като представители на направлението “белмондизъм”.
Всепризнат е усетът на Великолепния към подбора на неговите филмови превъплъщения. Той винаги си избира персонажи, които ще му прилягат, и ги поднася с леко пародиен нюанс на публиката, с което ги прави още по-завладяващи.
Афинитетът му към екшъните и изпълняването на опасни каскади от самия него се изчерпва едва когато възрастта му го налага. През 1985 г. актьорът се контузва тежко по време на снимки, след което започва да използва дубльор. Няколко години по-късно съвсем се отказва от адреналиновите филми, защото е достатъчно разсъдлив да прецени, че “не бих искал да бъда летящият дядо на френското кино”.
Белмондо много добре знае кой е и какво е постигнал и няма необходимост да бъде аплодиран заради отличия. Не се поколебава да откаже престижната награда “Сезар” - френския еквивалент на “Оскар”, с която е удостоен през 1989 г. за ролята си във филма на Клод Льолуш “Галеник на съдбата”. Основният му довод е, че не желае отличие, създадено от скулптора Сезар, който критикувал и се отнасял негативно към творбите на баща му.
Знаменитият актьор пази в сърцето си много ценни съвети от своя родител.
“Трудностите съществуват, за да бъдат преодолявани”.
Точно този бащин завет дава сили на френската звезда да се възстанови след тежкия инсулт, който го приковава към легло, парализира дясната половина от тялото му и му отнема говора през 2001 г.
“Лекарите ме предупредиха, че може никога да не проговоря отново. Но ето че сгрешиха и напълно възстанових умствените си способности. Няма да забравя ужаса, който изживях обаче. Беше понеделник вечер. С жена ми се приготвяхме за пътешествие с кораб. Събудих се да отида до банята, а следващия път, в който отворих очи, бях в болницата. Чувах всичко, което казват лекарите. Говореха си, че може би няма да могат да ме спасят. Помислих си: “Това е краят”. Малко по-късно, когато се опитах да кажа нещо на жена ми, се получи нещо като “ууу... бр... бр...”. Никой не ме разбираше. Минаха години, докато възстановя говора си. Ето откъде идвам. Искам да бъда пример на младите и на тези, които не са толкова млади, но имат слабост да се затварят в себе си в труден момент. Искам да знаят, че трябва да се борим, да не се отпускаме и винаги да гледаме напред”.
След този кошмар Белмондо обявява, че се оттегля от киното, но шест години по-късно се завръща пред камерата във филма на режисьора Франсис Юстер “Мъж и куче”.
“В момента, в който камерата заработи, нещо у мен избухна. Възстанових младостта си. Почти - разказва тогава актьорът. - Този опит да бъда погребан ме мотивира допълнително. Исках да докажа на всички, които ме смятаха за мъртъв, че още съм тук. По време на снимките на тази лента бях неотлъчно с екипа. Не разбирам артистите, които се държат настрани. Никога в съзнанието ми не е минавала мисълта, че аз съм звезда, а те са бачкаторите. Заедно ние сме екип”.
Коментари