Караме се, защото се обичаме

Разговорът за чувствата е необходимата спойка, дори да е на висок глас

Дори и много да се разбирате с половинката, със сигурност от време на време се сблъсквате по някои въпроси. Разменяте си остри реплики, огорчавате се, след което известно време си мълчите, преди да подхванете отново разговор по същество. И вероятно колкото по - напредвате във времето си заедно, толкова повече губите желание да спорите. Някак си вече си знаете как всичко ще протече. Кой какво ще каже и как това няма да доведе до нищо различно. Така постепенно спирате да се борите за нещата, които очаквате от съвместния си живот. Правите все повече компромиси в името на постигната рутина и чак когато нещата много се влошат, започвате да се терзаете, че тази връзка ви прави нещастни.

Ако имате деца, нещата са още по-сложни. Обикновено преценявате дали и как да вдигнете скандал на половинката си, защото това е тяхната майка или баща. Следователно има много голям риск да подкопаете отношението, което те имат към него, ако говорите неуважително, иронично или неаргументирано.

Семейният терапевт Джоана Харисън има 20-годишна практика и познава много добре природата на семейните скандали. Тя даже е успяла да определи най-често използваните аргументи в тях. Сред тях са “ти никога не слушаш”, “майка ти ме подлудява”, “спри да си гледаш телефона” и “ние никога не правим секс”. На пръв поглед те са познати, даже банални, но според нея издават по-дълбоки и фундаментални проблеми около споделянето на физическо и емоционално пространство с някого. Затова е много важно да си дадем сметка с кое от поведението на нашия партньор можем да живеем и кое е абсолютно непоносимо за нас.

Тя прави паралел с капещ кран в банята или пукнатина в стената, които ни дразнят, но ги търпим, и чак когато съвсем се развалят, предприемаме нещо. По същия начин в нашите взаимоотношения има проблеми, които могат да натрупат още по-големи, ако не се разрешават навреме. Така че въпросът: “Защо се караме, след като се обичаме”, може да звучи логично, но всъщност не e точно така. Трудностите, пред които се изправяме, не бива да ни разколебават в чувствата. Далеч по-здравословно е да се концентрираме върху това, което ни дразни или притеснява, и да говорим за него аргументирано, а не общо и завоалирано, тъй като съществува риск да не бъдем разбрани правилно.

“Това, на което реагираме, често е по-дълбоко от онова, което се случва на повърхността. Всички имаме в миналото си въздействащи преживявания и уникални истории на привързаност, които оформят поведението ни, както и очакванията ни за това как работят взаимоотношенията. Поради това ние не стигаме без предубеденост до тях. Рядко го осъзнаваме, но често реагираме въз основа на събудени емоции от нашето минало”, обяснява психологът Лиза Файърстоун.

Като деца ние се учим на защитни реакции и адаптация, за да се справяме със заобикалящата ни среда. Проблемът е, че носим тези модели със себе си в ситуации и взаимоотношения, в които те вече не ни служат. Да сме упорити и да отстояваме себе си, може да е било необходима защита срещу ядосан или наказващ родител, но този отговор да не е подходящ за партньор, който просто предлага обратна връзка. Затова е полезно да се фокусираме върху положителното и да се свъзваме с половинката си единствено в настоящето.

“Като човешки същества ние сме създадени да търсим опасност. Можем обаче да се противопоставим на негативните си очаквания и страхове относно интимността, като променим фокуса си от това, което партньорът ни прави погрешно, към това, което прави правилно. Вероятно първоначално ще ви се струва трудно да оставите нещата, които ви ядосват, да отшумят, но е от ключово значение да отхвърлите негативното мнение за половинката си, което вашият критичен вътрешен глас ви диктува”, съветва Файърстоун. Тя дава пример с жена, на която е помагала да разреши семейните си проблеми. Когато съпругът ѝ предлага да гледа децата им, за да може да спортува, тя го приема като “Не изглеждаш добре. Трябва да тренираш” и отговаря подигравателно: “О, това намек ли е”. В този момент се задейства критичният вътрешен глас на мъжа: “Виждаш ли? Тя е толкова егоцентрична. Не може да приеме дори едно хубаво нещо, което правиш за нея”.

Преди да се усетят, двамата вече се карат по въпроса, без да си дават сметка, че той може да бъде любезно, просто взаимодействие. Чак по-късно, по време на психотерапия, жената осъзнава, че е прекалено чувствителна към всякакви коментари за тялото си, тъй като е израснала, критикувана за външния си вид. Съпругът ѝ пък е фиксиран върху това, че винаги е неразбран, заради сложните отношения, които е имал със своята майка в детството.

Подобни случки само показват колко е погрешно да се реагира веднага. “Двойките могат да разрешават конфликти, ако са в състояние да отделят време, за да проучат какво наистина се случва. Често те реагират с инстинктивна емоция, която след това предизвиква другия човек към аналогично действие. Ако можем да отделим момент, за да спрем и да помислим, ще избегнем голяма част от неприятностите, които възникват. Вместо да реагираме, можем да бъдем любопитни. Да се питаме какво ни е накарало да избухнем. Гневът ни подобен ли е на този, който сме изпитвали като дете? Какви са “гласовете”, които ни диктуват действията? Защо половинката ни реагира по този начин?”, посочва Лиза Файърстоун. По думите ѝ, подхождайки с любопитство и състрадание, партньорите могат да си осигурят възможности да научават повече един за друг и да се развиват.

Разбира се, това минава през задължителен разговор за чувствата. Защото, когато мълчим за тях и очакваме партньорът ни по някакъв начин интуитивно да знае от какво се нуждаем, това ни прави хронично разочаровани. Предизвиква “гласовете”, които ни съветват да запазим чувствата за себе си, а това не е добра стратегия. “Вместо да се затваряме или да се взривяваме, можем да се стремим да поддържаме постоянен поток от честна и уязвима комуникация за това, което чувстваме и какво искаме. Такъв подход често смекчава отношения с партньора и ни държи на една вълна”, обяснява Файърстоун.

Колежката ѝ доктор Елизабет Килби залага много и на чувството за хумор. “Да се смееш с някого, да не се вземаш прекалено на сериозно, е също толкова важно за връзката. Успешните двойки имат уникални за тях шеги и леки закачки, а времето заедно е начин да добавят към това, вместо да си лазят по нервите”, посочва Килби. По думите ѝ смехът е възможност за постигане на нормалност. “Това е тази способност да се оттеглиш от своя балон, да намериш нещо, което се чувства значимо и безопасно. По този начин вие не пренебрегвате реалността, просто вече не сте завладени изцяло от нея”, казва Килби.

Партньорите се сблъскват седем пъти на ден

Проучване на английската застрахователна компания Esure показа преди години, че двойките се карат 2455 пъти годишно. Най-често спорят за пари, мързел и липса на внимание от страна на партньора. Хъркането, прекалено бързото шофиране и какво да се вечеря също са често срещани източници на напрежение.

Възпитанието на децата и чистенето на къщата се оказват причина за разправия 88 пъти годишно. С една по-малко е кога да се прави секс, а с една повече какво да се гледа по телевизията. Според проучването партньорите могат да се сблъскват вербално почти толкова често, че не се затварят вратите на шкафа, че се говорят неприлични думи пред децата и че се оставят мръсни дрехи по пода.

“Факт е, че ежедневните караници са част от нормалната, здрава връзка. За съжаление, нашето изследване показва, че двойките всъщност го правят около седем пъти на ден и макар да става въпрос за малки неща, наистина такъв брой изглежда доста”, коментира Ники Селърс от застрахователната компания. Според нея не е изненадващо, че въпроси като финанси и липса на внимание са основна причина за разправии на фона на забързания и труднопредвидим начин на живот, който водим.

Притеснително е, че двойките не се ограничават само до война на думи. Едва трета признават, че споровете им завършват с чупене на съдове и мебели.