Стефан Вълдобрев: Харесвам героя си в “Алфа”, защото има слабости
- Сърцето ми е актьорско, чувствам се силен в комуникацията с камерата
- Имах легендарни учители! И когато си минал през школа с такива майстори, неусетно се превръщаш от чирак в калфа
- Често чувам: "Вие сте голяма част от саундтрака на живота ми". Не просто хубаво, но и отговорно
Стефан Вълдобрев неуморно е във вихъра на разнообразни творчески ангажименти и интуитивно винаги върви по точния път. В най-правилния момент го намира и главната роля в новия криминален сериал "Алфа" на bTV.
- С какво ви предизвика ролята на следователя Максим Ръсин?
- С това, че е реален човек със слабости. Обикновено хората, когато чуят "криминален трилър", си представят някакъв екшън герой, който ще разреши всички проблеми. А в случая това е човек, който не може да се справи със собствените си лични и житейски проблеми, докато трябва да разрешава заплетени случаи и да нарежда пъзели в професионалния си живот. И в такова противоречие аз виждам голямото актьорско предизвикателство. Това е по-многопластова роля. На каквито съм свикнал. Последните 10-15 години имам шанса да избирам и в театъра, и в киното какво да играя, и ако не е такъв тип роля, просто не съм аз човекът. Тъй като, щом се захвана с нещо, се отдавам много и за мен то трябва да има смисъл.
- У зрителите героят ви извиква асоциации с персонажа на Хорейшио Кейн от хитовия сериал "От местопрестъплението".
- Хубавото е, че не съм гледал сериали. Знам кой е Хорейшио, но не мога да разбера връзката, защото не съм следил историята. Знам, че е готин сериал. Поради естеството на професията ми всяка вечер съм някъде на път и не мога да гледам сериали, нямам и търпение. Мисля, че е добре в този случай, защото бях свободен от ограниченията на някакви рамки. Влязох в нашия сценарий, който е много добре написан. И просто бях вътре.
- Как точно ви изкуши тази продукция?
- Това беше моята необходимост в момента. Въобще - цялото начинание, когато се появи, усетих че трябва да се впусна в него. Не мога да го обясня, но имам някакви сензори кога би било възможно да се получи нещо. Първо, режисьорите ме спечелиха. С Димитър Коцев-Шошо сме учили заедно. Имаме еднакви вкусове за кино и театър. Да се работи с него е повече от удоволствие. А Петър Крумов е млад режисьор, когото аз следя от много време и който има страхотно киномислене. Когато разбрах, че те ще работят по сериала, си казах: ето това ще е истинско кино.
Бях обезоръжен и нямах никакви претенции и изисквания. Направих проби за текста, после снимахме пилотен епизод, а след като bTV го одобри, се явих на основния снимачен процес в най-свирепите февруарски студове със скъсан и още незараснал мускул на прасеца. Наскоро бяхме снимали видеоклип на една наша песен - "Играчът на мача", ритахме срещу женския футболен отбор на НСА, аз исках да ги впечатля с отдавнашни умения, но вместо това хем ни скъсаха от бой, хем скъсах мускул. Лежах вкъщи с патериците, гледах световното в Катар и си учех текста за сериала.
- Винаги ли интуицията ви се обажда за вашите роли?
- Хем е случайност, хем е предначертана среща между ролята и актьора. Когато той вече е готов за нея, тя се появява. Четейки, си казах: ето, героят е такъв и такъв, но поантата е, че събира екип от млади хора, ще ги учи. В този момент бях в етап от живота си, в който много работех с млади хора, търсеха подкрепата ми, а и аз имах потребност да им давам от себе си.
- Актьорите от групата на студентите, готови на всичко да впечатлят вашия герой, търсеха ли вашето менторство - бяха ли готови да впечатлят и вас самия?
- Не пряко. Те са безкрайно интелигентни, интуитивни и прекрасни. Усещах в погледа им кога трябва нещо да подам, без да се намесвам грубо, да нарушавам лични пространства и т.н. По-скоро през иронията, не дори с директен съвет. С хумор и никога назидателно, защото това ми е много далечно. Не обичам такива постулати. Много деликатно и леко. И някак си паснахме като ръка с ръкавица точно в този момент.
- Такъв ли е бил някога и подходът на вашите студентски учители проф. Крикор Азарян и Тодор Колев?
- Точно такъв беше. Легендарни учители! Аз бях отишъл на първата лекция с един голям тефтер и си бях купил най-хубавите химикалки. Понеже бях много разсеян и за да не забравя нещо. Винаги седях на последния чин. Още от първи клас и после във ВИТИЗ също.
Даже после често се засичахме в махалата с една забележителна преподавателка по История на българския театър, светла ѝ памет, проф. Надя Тихова. Тя много ме обичаше и ми казваше: "Вълдобрев, вие седяхте винаги на последния чин. Много добре имитирахте, че внимавате в материала." Тефтерът остана празен до края на семестъра. И слава Богу, защото това е занаят, практическа работа. Гледаш как се прави. Научил съм много от срещите си с големи актьори в театъра и в киното.
- Разкажете повече...
- Имам прекрасен миг след дипломния си спектакъл "Черна дупка" от Горан Стефановски. Премиерата мина и бяхме долу на партито, когато видях да слиза по стълбите Наум Шопов, който ме фиксира от другия край на пространството и тръгна към мен. Нищо не каза, само ме хвана в прегръдките си и ме държа така, а аз вече летях.
С Тодор Колев сме имали незабравими моменти, бяхме много близки и професионално, и семейно. Ставало е помежду ни без никакви съвети. Наблюдаваш и попиваш. С Васил Михайлов в театъра. В първия ми филм "Изпепеляване" в няколко сцени с Йосиф Сърчаджиев. С Велко Кънев в "Миграцията на паламуда". С Руси Чанев имах един епизод само в "Подгряване на вчерашния обед", но като учебник. Следях внимателно и Мики Манойлович по време на снимките на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".
И когато си минал през школа с такива майстори, неусетно се превръщаш от чирак в калфа. И мечтаеш един ден, ако работиш всеотдайно, да достигнеш тяхното съвършенство. Понеже моята философия винаги е била такава. Без много говорене, свърши си работата както трябва, а после резултатът говори много повече.
- Смятате ли, че криминалният жанр е най-благодатен, като дава поле за развихряне и шанс за доказване?
- От това, което видях в първите епизоди, макар че не обичам да се гледам, мога само да се гордея, че участвам. Има класа. Адски професионално направено и изпипано. Като зрител го оценявам сега. Представям си какви ще са реакциите от 4-и-5-и епизод натам, защото стават големи обрати. Със страшен кеф следя дебати в интернет на тема кой е убиецът. Някой излага много дълги доводи защо е този, друг казва - не, другият е.
Много е хубаво, че хората се интересуват по този начин. Значи наистина този жанр работи. Харесва ми, също така, че в сериала не се набляга на прекалената визуализация на престъпленията, а е по-стилизирано. Замисълът е оригинален.
И мои приятели, и познати, и непознати ме срещат на улицата и питат защо и как. Даже това ме връща назад във времето, когато някога излезе култовият сериал "Туин Пийкс" и ние като студенти питахме колегите, които го озвучават на български, кой е убил Лора Палмър. Това беше големият въпрос. Но те не казваха. И заради техния пример сега си казвам: "Щом те издържаха тогава, и аз ще издържа и няма нищо да кажа."
- Снимачната площадка или театърът ви дават най-много усещане за дом?
- Всичко е като едно цяло. Ако трябва съвсем честно да отговоря, киното е една идея по-голяма тръпка за мен от театъра. Като първа любов. Киното ми беше голямата мечта, заради него станах актьор. Чувствам се силен в комуникацията с камерата. Но пък театърът е съвсем друга бира. Носи удоволствието, че всичко държиш в ръцете си, моментът е у теб, контролът е твой.
В киното си изиграваш нещата, но винаги си в ръцете на някой друг. Именно заради това се обадих и на двамата режисьори на "Алфа" след първата и втората серия и им казах, че се чувствам в сигурни ръце с тях и съм благодарен. Виждам, че са мислили за притесненията и вълненията на всеки актьор.
- Не се ли изкушавате да се месите в работата на режисьорите?
- Ето това е една от слабостите, върху които работя. Не мога да се контролирам понякога и давам спонтанно мнение, но винаги го правя от добро, съпричастен съм към процеса. И те знаят. Все пак идва момент, в който си казвам: "Това не е твоя работа. Ти тук си изпълнител". Просто съм свикнал в музиката да решавам всичко. Затова, когато съм поканен като актьор в театъра и в киното, ми трябва един период, в който да си наложа самодисциплина, защото така е редно. Аз съм отборен играч, но вътрешно имам залитания. Овладявам ги. Работя върху това.
- По-музикантско или по-актьорско е вашето сърце?
- Актьорско е. Това е моят център. Моят занаят.
- Как върви работата по новия албум на "Обичайните заподозрени"? Кога ще зарадвате почитателите?
- Обявих, че на 5 декември ще е готов. И добре че го направих, за да има вече изработени песни. Тогава за концерта в НДК имаше 9 песни - записани. Но не успяхме да ги смесим. Затова казах, че до края на годината. Естествено, нямаше как, защото всяка вечер имаме концерти. След Нова година си казах, че е редно да дам някаква почивка на тялото и ума си, защото не е окей човек да се подлага на нечовешки напрежения. И всъщност сега с Митко Ганчев продължаваме със смесването на първите песни.
Много детайлно го правим. Повече от друг път. Но не търся причина и не си обяснявам защо е различно. Виждам, че нещо се случва по определен начин, и го оставям да върви така. Значи това е пътят за този албум. Значи точно него е трябвало да мина. Нищо не се програмира и нищо не е на всяка цена.
Предстои да запишем може би още 1-2 песни, заснехме и един клип на първата песен "Заедно сами", другата седмица ще снимаме друг сингъл - "Въпроси" . Ще обявим и турнето, за което вече имаме дати. Става интересен албум, изпипан.
- Каква е вашата тайна да създавате музика, сякаш неподвластна на времето?
- Няма тайна, няма рецепта. Слушаш вътрешния си глас и го следваш. Гледаш да не правиш компромиси, да не се влияеш, което не значи да не следиш тенденциите. Това, което пристига у мен, го оформям и записвам.
- А текстовете ви са поезия...
- От всички изкуства, в които се изявявам, поезията беше първото, което бе оценено. Аз пиша още от тийнейджърските си години. Изведнъж започнаха да публикуват мои стихове в доста сериозни издания и това ми даде много увереност. Така поезията ми спечели първите оценки към моето творчество.
- Какво е лепилото за успешната машина, наречена "Обичайните заподозрени"?
- Чувството за хумор.
- Можете ли да се скарате за нещо?
- Да. Миналата седмица имахме лют спор, не точно каране. Писмен. Пускам заглавия за име на албума в чата ни. Не просто пускам, а бълвам заглавия. Много, прекалено много. И очаквам фийдбек. За някои от заглавията имаше остри забележки - рязко отрязване, на секундата, в прав текст, с остри думи. А аз тия заглавия съм ги мислил, премислял, сънувал. В първия момент леко се цупя, но после започвам да се смея, защото е смешно как се държим като деца. Обикновено накрая аз стигам до някакво решение, но преди това винаги се съветвам, дискутираме и няма някакъв авторитарен контрол.
- Как оценявате актуалните артисти на музикалната ни сцена?
- Това, което ме впечатлява у всички, е, че обръщат много внимание на текстовете си. Има много смисъл в тях, а не само хвърлени в пространството думи. Нови са изразните средства, не е старият тип поезия, но виждам неслучайни думи и поетическо мислене. Адски ми допада това.
- Откъде черпите енергия, като се има предвид заетостта ви? Кога я карате по-полека?
- Когато човек е в някакъв мисловен процес, където и да отиде, не може да избяга. Обичам да пътувам много. Качвам се на колата, отивам някъде и се зареждам. Обаче ако съм в процес на мислене, това няма как да стане, не можеш да избягаш. Когато вече съм си свършил добре работата и тръгвам да я представям по турнета, това вече е много приятно. Виждаш реакциите на хората, тяхната оценка и се зареждаш.
- Какъв е най-големият комплимент, който сте получавали за работата си?
- Напоследък чувам често след концерти една много готина фраза, с която дори и на улицата са ме спирали: "Вие сте голяма част от саундтрака на живота ми".
Не просто хубаво, а много поетично, мило и отговорно. Разбираш, че имаш връзка с този човек, без да си знаел и си казваш, че трябва да полагаш големи усилия и занапред, защото го дължиш на хората.
Коментари