Опълченци слагат началото на Българската армия през 1878 г., честват я на Гергьовден от 1880 г.

Веднага след подписване на Санстефанския договор руският императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков пише писмо до император Александър II. С него иска разрешение 12-те опълченски дружини, вместо да бъдат разформировани, защото вече са си свършили работата, и членовете им да се отдадат на спомени за героичните битки, да се попълнят с младежи на 20-22-годишна възраст и всяка от тях да достигне до численост 1000 души. Останалите живи опълченци са разквартирувани в София, Пловдив, Търново, Сливен и Свищов.

Желанието му е уважено и руското командване разпраща през май покани до българския народ да излъчи първите 8500 души, които да се влеят в редовете на създаващата се българска войска. Дружините са попълнени, но пък и ентусиазмът младите българи да нарамят пушки е голям, кандидатите са доста повече и се налага нов подбор. На 8 юли княз Дондуков-Корсаков с нова заповед нарежда да се уволнят старите опълченци и да се създадат 15 бойни дружини, 7 артилерийски батареи и 6 конни сотни, всъщност роти.

Това става точно по времето на заседанията на Берлинския конгрес, което има двойна цел: предупреждение към Великите сели, че българите вече не са оня покорен народ, и сигурност, особено в населението на Южна България, която конгресът отделя като провинция Източна Румелия под управлението на султана, че относителната независимост ще бъде запазена.

Пак в тези дни на юли 1879 г. княз Батенберг с указ учредява и Граничната полиция. По същото време започва да функционира и военен съд. Въоръжени групи около Търговище и Омуртаг, някои наброяващи и до сто души, нападат и грабят населението. Войските от източния военен окръг, включващ от Търново и Русе до Варна, са мобилизирани в борба срещу обирджиите. Заповедта е те да бъдат изправени пред военен съд.

Установени са и правилата за сформирането на Българската земска войска, както по това време се нарича българската армия. Напливът от кандидати за нея не спира.

През август 1878 г. следва нов призив към над 20 000 български младежи да се включат във войската. Прави се нов подбор и войската се увеличава на 20 000 души в Княжество България и 10 000 в Източна Румелия. Сложено е ограничението в нея да се приемат хора на възраст между 20 и 30 г. Малко по-рано са създадени и "Временни правила на Българската земска войска". В тях е предвидено в нея да се влеят и българи от Македония, но решенията на Берлинския конгрес осуетяват тази идея. Не така обаче стоят нещата с българите от Одринско и Люлебургаско, които са в пределите на Турция. Заради това, че те се записват във войската, избухва дипломатически скандал. Над 30 души от селата в тези райони тръгват за Сливен, за да се запишат войници. Те продават своите имоти и се преселват в България, без да обръщат внимание на факта, че са турски поданици, заради което Високата порта протестира. Зам.-началникът на войската полк. Александър Шепелев, назначен руски губернатор в Пловдив, заминава за Цариград и потушава скандала.

Скоро обаче е приет закон, че и турски поданици могат да се зачисляват в българската войска.

Изниква въпросът и за въоръжението на войниците. Княз Дондуков-Корсаков пише молба до военния министър на Русия да му помогне. На първо време въоръжението е оръжието на опълченците и запасите в руските складове, които имат над 11 000 пушки "Шаспо". Към тях са прибавени и пушки "Пибоди" и "Хенри Мартини" от пленените турски войници.

Отделени са и 12 оръдия "Круп", както и 1200 коня от резерва на руската армия, са оставени от Казашкия и Терско-Горския полк.

Ентусиазмът е налице, но липсва нужната дисциплина поради простата причина, че българите дотогава не знаят като какво е казармен ред.

Любопитен е случаят с Райчо Николов, който по време на Кримската война през 1854 г. преплувал Дунава, за да каже на руския командващ, че турците готвят нападение над руснаците при Гюргево. Благодарение на неговите сведения са избегнати хиляди жертви. Заради това е приет в руско военно училище, после назначен в руската армия и произведен в чин капитан. Пише и първия български военен устав за опълченците, който нарича Закон за българските войници, отпечатан в Плоещ през 1877 г.

През октомври 1878 г., вече като капитан от българската армия, се сбива с един турчин, в яда си вади пистолет и стреля по него, за да го сплаши. Арестуван е, предстои да бъде изправен на съд. Заради заслугите му обаче неговият случай е разгледан лично от полк. Шепелев и молбата му да бъде уволнен и разжалван, но да не бъде съден, е уважена.

В Чирпан пък новобранци се напили и започнали насилия над 5 жени, четири от които циганки. За да ги усмирят, по тревога е вдигната ротата в града. От полка в Търново на два пъти изчезва ковчежето с парите на Интендантството, което кара руснаците да вземат специални мерки - издават заповед то всяка вечер да се предава на дежурния началник на войските в града, а той пък да назначава денонощен караул за охрана. За да си строят казармите, войниците самоволно разрушавали стари постройки, в които не живеел никой, но пък били частна собственост. Налага се княз Батенберг да издаде нов указ – подобни злоупотреби да не се извършват, а да се иска съгласието на гражданските власти и кметовете.

В следващите години освен на въоръжението и бойната подготовка се обръща голямо внимание и на храната на армията. Още през 1881 г. военният министър назначава проверки с какво се хранят войниците. Най-напред в полезрението му попада хлябът и издава заповед той да бъде "добре шупнал и добре опечен". Ако това не се правело, то виновните се наказвали с карцер.

На 1 януари 1880 г. княз Батенберг утвърждава и ордена "За храброст". С указ от 19 януари 1880 г. решава и какви да са празниците за българската войска. Те са общо 39 освен неделните дни. За април като войскови празници определя по стар стил 17-и, като го формулира "Денят на избирането на княза и рождението на император Александъдр II" (всъщност избирането му за княз е на рождения ден на руския император по стар стил, но днес има разминаване – б.а.), и 23-и (което по нов стил е 6 май – б. а.), свети Георги Победоносец". (Виж карето горе.) За празник на ордена е нарочен 27 ноември. Същия ден оповестява и каква да е униформата за българската войска, като за офицерите определя да имат и втори комплект, "който ще се облича во време на смотър, парад и представление пред началството".

През 1924 г. е отслужен тържествен молебен в храм-паметника "Св. Александър Невски", на който присъстват цар Борис и княгиня Евдокия, част от министрите на Александър Цанков, а и бивши министри, части от столичния гарнизон, кавалерите на ордена "За храброст". На следващата година на празника на армията цар Борис се среща в двора на Военното училище с председателя на опълченското дружество Харалампи Карастоянов.

Особено масови са честванията на 6 май след 1934 г. Тогава се възражда традицията на войсковия парад след Първата световна война.

Това има и своето обяснение. На 9 февруари е подписан Балканският пакт, в който Турция, Гърция, Румъния и Югославия се съгласяват да преустановят териториалните си претенции една към друга, но и се договарят, че ако някоя държава (тук е ясно, че се има предвид България) нападне една от тях, то те ще действат заедно срещу нея.

Страната ни пък в отговор демонстрира силата и духа на своята армия. Особено тържествен е парадът през 1936 г., когато са поканени и военните аташета, акредитирани тогава у нас, и им е даден специален прием от цар Борис. В небето над София летят 21 самолета от Аеропланната дружина.

За годините на своето съществуване българската армия има и много поводи за гордост. На първо място е, че няма нито едно пленено българско бойно знаме. Излишно е да споменаваме победите в Балканската и Първата световна война, загубени не на бойното поле, а на масата на преговорите. Струва си обаче да отбележим един факт: в битката при Дойран командващ българските войски е ген. Владимир Вазов, а на английските - фелдмаршал Джордж Франсис Милн. През 1936 г. Вазов е поканен лично от англичанина на конгреса на Британските легиони, в който гости са представители на 12 държави. При откриването му председателят на конгреса Фредерик Годли казва: "Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е един от малкото чужди генерали, чието име фигурира в нашата официална история." При преминаването му през града след посрещането пред строените английски войници пък Милн командва: "Мирно! Идва българският генерал – героят от Дойран Владимир Вазов." Това е заслуга за бойните успехи и изграждането на отбранителни съоръжения от българина, чийто опит се изучава и днес във военните академии.

А на сегашния 6 май за пръв път от близо век няма да има войскови парад.

Празникът е свързан със Свети Георги Победоносец

Напълно във фолклорните ни традиции въпреки многото противоречиви сведения в житията на родения в Кападокия свети Георги е наречен Победоносец. Той бил християнин, но и военен трибун, командващ римски легион на император Диоклециан, който му заповядва да избива християните, но той тръгва да се бие срещу римляните.

Заловен е, подложен на жестоки мъчения и дори мушкан с копие, но му се явил ангел спасител, който му връщал здравето на три пъти, докато най-накрая бил убит.

През живота си изцерил много хора, бил защитник на бедните и победоносен военачалник. Празникът му днес се чества както от католици, така и от източноправославни. В обредните ни песни обаче съвсем не е възпяван като светец, а като юнак с девет сърца, яздил хвъркати коне, борил се със самодиви, змейове и хали и навсякъде излизал победител.

В народни песни дори е показан като герой, който убил змея в Троя, та това накарало троянския цар да повярва в Бога. У нас е смятан и за покровител на овчарите и стадата им.

В първите години след създаването на българската армия празникът се чества по поделенията. Традицията не прекъсва дори и след Ньойския договор. Тогава поради факта, че унизителният документ е подписан на 27 ноември, денят на ордена "За храброст" негласно е преместен на 6 май.

Първият випускна военнотоучилище дава4-ма "пълни" генерали

През лятото на 1878 г. в Пловдив е създадено и военно училище, чийто първи състав е рота от подбрани младежи със специален режим на обучение. Само след дни, през август, училището е преместено в София и са определени неговите правила. Условието за прием в него е младежите да не са по-млади от 17 години и да са завършили IV гимназиален клас. Определено е то да бъде в сградите на турската военна болница, на чието място днес е Военният клуб. Приемните изпити започват на 15 ноември, а обучението трае от декември до май.

На първия изпит за подбор се явяват 180 души от новосформираните военни дружини и 150 доброволци. Очакванията са били за около 100-150 кандидати, затова се решава изпитите да са доста строги. Ръководи ги капитан Флейшер, който става и първият началник на училището. Въпреки военната строгост издържат 309 души. Сградите обаче могат да подслонят 200. Надхвърлилите бройката се настаняват в бившите турски казарми, където днес е Духовната семинария. Освещаването на военното училище става на 26 ноември, когато руснаците честват свети Георги Победоносец.

С течение на годините първият випуск дава 4-ма "пълни" генерали, което значи генерал-полковници, 7 генерал-лейтенанти и 27 генерал-майори. Всички те са оставили следа в българската история.

До 1934 г. четирима от неговите възпитаници са били и дипломати. Пълен с обрати е животът на завършилия Военното училище през 1903 г. Дамян Велчев. Участва в трите преврата до средата на миналия век, след 1944-а става военен министър, поставен е под домашен арест заради несъгласието му с политиката на комунистите на репресии в армията. С личното застъпничество на стария му приятел Кимон Георгиев, министър-председател по това време, е изпратен посланик в Швейцария, но отказва да се върне, остава в Цюрих, а после се премества в Париж, където умира на 70 г. през 1954-а.