Приключенията на Ромен Гари в София

Това е един невероятен разказ на големия френски писател Ромен Гари, който през 1946 г. пристига в София като аташе в посолството на Франция. Той описва в забавен стил как комунистическите тайни служби в България го снимали „на калъп“ с едно русо момиче, за да го изнудват. Макар в текста той да не споменава името й, се знае, че става дума за Нели Траянова, чийто баща бил по-рано пълномощен министър във Варшава, където тя отраснала. Нели говорела полски, както и самият Гари, и това в очите му й придавало носталгично очарование. Ромен Гари разказва как Георги Димитров му признал, че е запалил Райхстага, а жената на френския посланик в Белград се опитвала да заплоди кучката си от домашния любимец на Тито. В този разказ се крият и страшни подробности за онова тежко време, в което хората изчезвали един подир друг, а Никола Петков бил обесен няколко дни след като обядвал с Гари. Въпреки всичко преживяно в ония години, французинът запазва мил спомен за страната и българите, което става ясно от текста, писан 30 години по-късно. В своя последен труд, озаглавен „Нощта ще бъде тиха“, диктуван в навечерието на неговото самоубийство, той разказва съвсем свободно всичко, което е преживял, познал и обичал. Този вариант на разказа „Дипломат в София“ е публикуван под редакцията на Теодор Делчев Димитров в сборника „За българите“, издаден от „Европейско огнище на културата“, Женева-Жекс, 2002 г. 

Дипломат в София

България, февруари 1946 г. Страната беше вече комунистическа, но все още с една царица и един цар, цар-дете. Бащу му цар Борис беше починал преди осемнадесет месеца, отровен, на връщане от една среща с Хитлер, който бе започнал да се съмнява в него... Новият цар, истинският, с идването на съветските войски, бе легендарният Георги Димитров, героят на процеса по запалването на Райхстага, на когото Хитлер не посмя да посегне. Димитров – шеф на Комунистическия интернационал между двете световни войни, „ръководителят“ под Сталин на всички комунистически партии в света. Един голям болшевик-интернационалист, който се бе подчинил на грузинския цар. Той вече беше жив мъртвец, тежко болен от атеросклероза и диабет, с лъскаво лице, което освежаваха с руж преди да се покаже публично, за да прикрие смъртната болест. Така,

приживе, той бе балсамиран, малко по малко,

в пряк и в преносен смисъл, тъй като Сталин решаваше сам и не търпеше никой друг „голям“ освен себе си. Човек можеше да си представи какво изпитваше този страстен интернационалист, принуден да приеме ролята на български националист... Той имаше пламтящ поглед, какъвто някога можеше да срещнете сред звездите на Холивуд, които слагаха няколко капки „Привин“ в очите си... Неговото физическо присъствие беше вълнуващо и патетично, тъй като той бе избягал куршума в тила си по време на сталинските чистки, благодарение на това, че беше международна фигура. След 30-годишен цялостен болшевизъм, той трябваше да се превъплъти в кожата на балкански „патриот“... 

В момента на моето пристигане в София, Сталин готвеше една южнославянска федерация, която трябваше да обедини Югославия и България, неутрализирайки по този начин Тито и Димитров, преходен етап, преди приемането им в ранга на обикновена съветска република.

Аз разговарях с Димитров на руски език, по време на един прием в нашата легация, и той бе учуден и дори недоверчив, като Вишински по-късно, в Обединените нации в Ню Йорк, когато разговарях с него на нашия роден език... Слушайки руския на един френски дипломат, Вишински трябваше да ми каже: При вас има нещо, което не е в ред...“

Когато обяснявах на Димитров моя произход и моето напускане на СССР през 1921 г., той ми подхвърли: „Много потеряли – много сте загубили“, с такава горчивина и ирония, че бе невъзможно да се каже дали бе презиращ Франция или омерзен от Русия. Тогава Червената армия бе навсякъде в България и това бе моят първи контакт с моите корени след Октомврийската революция в Русия. Интересно, че аз, който съм закърмен с руската литература, и оня ден, като слушах Синявский, повтарях дума по дума, доста развълнуван, стиховете, които той рецитираше, почувствах, че руснаците са съвсем далече от мен, което доказва, че човек не се изгражда с литература. Впрочем, ако имаше „призив“ на кръвта, Америка нямаше да съществува...

Така, в България, затрупана от сняг, имаше една царица и един малък цар, затворени в техния дворец, един клуб от бившия режим, „Юнион клуб“, където се срещаха тези, които щяха да бъдат обесени, хвърлени в затвора, или щяха да успеят да избягат, или „да се устроят“. За българите беше лудост да бъдат засечени със западни дипломати, но те продължаваха да идват в „Юнион клуб“, за да оставят последна следа от себе си. Посланикът на Съединените щати господстваше и разнасяше добро слово с приказки за вълшебната фея: Съединените щати щяха да дойдат на помощ на българската демокрация и свобода.

Той ме намрази, защото молех

нещастните присъстващи

да не му вярват.

Моят приятел Никола Петков, ръководител на либералната земеделска партия и председател на Алианс Франсез, вярваше на този Глас на Америка, който говореше високо и твърдо за свобода, за демокрация и за „края на кошмара“. Никола Пет­ков бе обесен от Георги Димитров и не знам дали неговият почернял език преследваше повече последните нощи на Димитров или тези на негово американско превъзходителство. Двадесет години по-късно си спомних за това, като създавах портрета на един посланик, покрусен от покаяния, в романа „Сбогом Гари Купър“, но покаянията на този посланик бяха само част от художественото пресъздаване... Впрочем това не бе грешка на г-н Мейнард Бърнс, той наистина вярваше, че Гари Купър ще дойде и като герой на справедливостта, чист и твърд, още един път ще спечели в крайна сметка. Но Гари Купър не дойде и Никола Петков бе обесен. Един от тези, които го изпратиха на бесилката, Трайчо Костов, първият между българските комунисти, бе обесен също като Петков, две години по-късно, когато Сталин започна унищожаването на „националистите“ в сателитните държави.

Други членове на „Юнион клуб“

се бяха хвърлили през прозореца

и самоубили, или излязоха от затвора

петнайсет години по-късно.

Зимата блестеше от чистота. Страната бе много красива и народът – много любезен. Хората изчезваха. Повече не се говореше за тях. Някои успяваха да избягат,

като Моллов, който бе експедиран от Варна до Марсилия в един сандък за слънчогледово семе.

Как е успял да издържи петнадесет дни в този сандък, още се чудя... Сега той живее в Париж със своята красива съпруга и тяхната много красива дъщеря.

В София имаше жени с прекрасни очи, приеми, на които не трябваше да се интересуваш за новини относно някого, любовни интриги, за които всяка дума бе донасяна на милицията, български дипломати от стария режим, останали за още известно време като параван, които пребледняваха, когато западен дипломат им казваше няколко думи... Един от тях, съветник на „регентството“, бе успял да изпрати жена си в Рим. Впоследствие се хвърли от прозореца на Министерския съвет, а жена му, като научила за това, се хвърлила от прозореца на своя хотел в Рим... Това бе история на комунистическата любов. Питам се понякога какво стана с тяхното куче, лисичар с твърд косъм – можеха да ми го поверят. До басейна на френската легация имаше черешови дървета. Нашият пълномощен министър, Жан Емил Пари, бе най-младият пълномощен министър от кариерата и жена му, Моника, приличаше на Мария-Антоанета, чийто бюст тя пазеше върху камината в салона.

Бях одраскан от една бясна котка и трябваше да бъда ваксиниран срещу бяс. Научих по време на лечението, че ваксината нямала никаква стойност и че няколко души вече завършили жестоко. Прекарах няколко дни в очакване на симптомите, но нищо не се случи. Имаше хайвер. Много хайвер. Можехме да го купуваме в специалните магазини за дипломати. Властите имаха житейска опитност. Разговарях с Димитров за подпалването на Райхстага, което бе едно от големите политически събития през младите ми години. Мисля, че и до днес още не се знае със сигурност дали Гьоринг наистина го е подпалил или само се е възползвал от това произшествие.

Димитров ми каза:

„Знаете ли, наистина

аз запалих Райхстага“  

Аз се усмихнах учтиво, това бе твърде забавно. Човек трябва да знае да се смее през красноречивите думи на големите. Подобен хумор прояви Хрушчов на един прием, когато показа с пръст към Микоян, подхвърляйки на журналистите: „Знаете ли, Микоян застреля Берия!“

Ходех често в Белград за свръзка. Това бе времето, когато Тито имаше овчарско куче и посланишата на Франция, мадам Паярд, се опитваше да скупли кучето на Тито и нейната кучка за спомен на историята.

Господин Паярд бе прекрасен дипломат. Беше брадат, влизаше в моята стая по пижама, с цигара в устата, в 2 ч. посред нощ и говореше за политика до зори. И това всеки път, когато отивах в Белград, където хайверът беше същият. Паярд бе практикуващ католик, радикал-социалист, заклел се да пусне брада, ако не успее да избяга от немските пленнически лагери по време на Първата световна война. Три пъти пробвал, но не успял и покорно изпълнил обета си, толкова добре, че човек не можеше да види нищо друго от него, освен едно съвсем синьо око и угарката по средата на едно космато лице. Неговите доводи бяха пълни с „центробежни“ и „центростремителни“ сили, но нито той, нито аз, нито който и да било друг, не успя да предвиди скъсването на отношенията между Тито и Сталин. 

Връщах се отново в София да намеря в „Юнион клуб“ най-реалните актьори, тия, които рискуваха живота си за един обяд в тоя свят. Те оставаха все по-малко. Клубът се опразваше, хладнееше.

Последният български плейбой, 

с побеляващи коси, се появи

една вечер в смокинг

и разговаря с мен цял час за своята лека кола „Бугати“, модел отпреди войната. На тръгване ми благодари с такова вълнение, което изцяло промени моето мнение за автомобилите. На следващия ден той бе арестуван, но по-късно бе освободен и стана хамалин на гарата. В магазина за дипломати половин кило хайвер струваше двадесет днешни франка. Ядяхме го с кромид лук, но дипломатите избягваха да го сервират на своите приеми, за да не направят хайвера общ деликатес.

Престоят ми в България от 1946 до 1948 не повлия на моето отношение към комунизма. Не станах антикомунист поради разочарование, както толкова други от моето поколение, които вие познавате. Всички предразсъдъци са винаги противни, а и професионално нямах право да имам такива. Моята задача в България се състоеше да наблюдавам хладнокръвно и безпристрастно установяването на комунистическия апарат, преустройството на страната, до заключения върху отношенията между СССР и комунистическите партии на другите страни, както и върху идеята за „световна революция“, да предвиждам всеки ход на шахматната дъска. Това е твърде лесно с комунистите, тъй като те също издайничат до крайност. Те остават наистина верни на системата до край и, следователно, можеш да разчиташ на тяхното праволинейно разсъждаване в определен смисъл. Понякога това се сблъсква с честта да бъдеш човек, с гордостта, с достойнството, с личното самочувствие. Оттук поведението на Трайчо Костов, който отказа да „признае“, за да спаси главата си. Най-отвратителния документ, който видях, това бе публичното признание на Слански. Докато комунистическият прокурор обвиняваше този „юдейски предател“, Слански се усмихваше с такава тъжна усмивка, че човек наистина би се попитал дали още си заслужава да бъде човек. Трябва да се спомене, че

прокурорът на процеса се самоуби,

като се обеси на едно дърво

по време на Пражката пролет. Но да напомним, че бързо всичко се успокои и че отново в дипломатическите магазини се намираше хайвер. От време на време един мачо се проявяваше – Тито. Разногласията между него и Сталин бяха толкова идеологически, колкото кой кого ще врътка. Никога не бива да се забравя, че мъжествеността играе твърде важна роля във всичко това... Имаше и скопяване, което намаляваше. Често във вестниците четяхме относно съветската политика наблюдения за „корава“, твърда тенденция, и за „мека“, умерена тенденция в средите на Кремъл. При все това обаче, там досега всяка промяна в тенденциите е била предшествана от смяна на мъжете. В това трудно можеш да сгрешиш. Но дипломатите често грешат поради прекаляване в тънкости и лукавство. Преди десетина години, един ден се намирах в присъствието на голям посланик на Франция, заемащ много важен пост, който ми обясняваше, че скъсването на отношенията между Китай и Съветска Русия бе един ход, особено коварен, изработен съвместно от китайци и руснаци, за да измамят Америка... Той бе много умен човек. Няма нищо по-разочароващо за един голям ум да бъде задължен да спре на формулата, че две и две прави четири. Затова Оливие Вормсер, който бе нашият посланик в Москва, преди да стане директор на Банк дьо Франс, бе единственият посланик, който съобщи хладнокръвно, три седмици по-рано, че СССР ще окупира Чехословакия. Той се бе спрял на очевидното, че две и две прави четири. А това понякога изисква силен характер...

Това, което свърших професионално в България, е анекдотично, не представлява интерес и се намира в архивите на Министерството на външните работи, под инициалите Р.Г.: телеграми от България. След две години бях назначен по-близо до папата – в Москва.

Отказах да отида.

Бях преял с хайвер.

Сега, тридесет години по-късно, мисля за моите най-силни спомени от България. Освен почернелия език на Никола Петков (той бе дошъл на обяд при мен няколко дни преди да бъде арестуван), за България запазих много хубав спомен. От цялата ми дипломатическа кариера бих избрал моя последен пост в Калифорния и първия ми пост в България. Дали това означава, че съм обичал някого там? Българите се измъкнаха не лошо. Изглежда, че положението там се подобрява. Винаги трябва да оставяш време на комунизма да се провали първия път, за да успее след това. В България изживях незабравими моменти. Например шпионажа. Никога не знаеш кой кого шпионира, за сметка на кого и с какви средства: със задник, с приятелство или с любов. Както навсякъде и местните шпиони бяха обсебени от една цел – желязната каса на легацията и нейния секретен шифър. Ако се добереш до касата на едно посолство, с месеци след това можеш да дешифрираш всички телеграфически съобщения на всички посолства в света. В Анкара фамозният Чичеро, слуга на английския посланик, успя да изнесе всички жизненоважни съобщения, изпращани от Форин офис. Това е най-сладката мечта на всички контраразузнавателни служби, ключ към рая. Нормално е женският задник да играе голяма роля в тая мечта. В България наистина това е важно нещо. Жената на английския военен аташе обхожда цяла седмица западните посолства, за да ни информира, че тя е била снимана... при нейния български гинеколог, и че ако получим тези снимки, не трябва да си въобразяваме, че се касае за някаква любовна среща или сеанс, или незнам какво, а просто гинекология. Очарователна жена! Все още я виждам, наперчена, да ми обяснява това неспазване на професионалните правила от един известен доктор. Тя бе дъщеря на генерал и бе разбрала, че най-добрият начин да се отбраняваш, е да нападаш. Аз бях също сниман под всички ъгли и позиции... Беше ми много, много неприятно. В деня на произшествието не бях във форма. Не бях вдъхновен.

Въпросната персона не правеше

абсолютно нищо, за да ме възбуди,

та и аз да се проявя в пълни сили. Бях нещо като студено месо, нищо повече. Бяхме в нейната квартира, в една стая на приземния етаж към вътрешното дворче, с едно счупено стъкло на прозореца и именно през тая дупка те бяха правили снимките. Тези дни бях наистина без настроение – не търся извинение, защото няма причини. Винаги трябва да се превъзхождаш, и двадесет пъти да си се проявил, продължавай... Но майсторлъкът ми издишаше, защото се чувствах сам. Осем дни по-късно двама българи, мустакати дебеланковци, ме спират на улицата. Искаха да ми кажат нещо. Да ми покажат. Влязохме в едно кафене, сядаме и те ми показват снимките. Гледам и чувствам срам да избива по челото ми. Изглеждах жалък, приятелю, жалък. Освен това ъгълът, под който тия мръсници ме бяха снимали, не ме устройваше, наистина... бе едва забележим. Чувствах се унизен. Бях трийсетгодишен, това бе моят първи дипломатически пост, представлявах Франция... И тия снимки! Ако знаех, че имам свидетели, че оставям спомен за потомците, като представител на Франция в чужбина, щях да извърша нещо изключително за моята страна, която в края на краищата има хилядолетна репутация да защитава: Жана д’Арк, Декарт, Паскал и така нататък... А сополанката също не вършеше нищо историческо от своя страна. На снимката се виждаше нейното лице, тя се държеше на четири лапи, главата леко обърната към мен, в недоразумение питаща се: „А какво прави тоя?“ Що се отнася до мен, човек би казал, че блъскам количката. Гледах снимките, двамата милиционери гледаха мен, както и момичето от снимката... Наистина всичко бе скроено. Впрочем, тя бе миличка, руса красавица, която ми говореше за любов с толкова убедителност, че би трябвало да обича някого, някой друг, може би своите родители, които се опитваше да спаси. Или може би тя бе искрена и доброволно се бе поставила в служба на народа и на социализма, за да се добере до ключа на секретната каса на френската легация. Тогава бе друго време, не като днес – да се поставят микрофони в задниците на момичетата. Казах на двамата типове: „Слушайте, това е ужасяващо. Аз съм смаян!“ Те бяха доволни. Един от тях гладеше мустака си замислено и не подозираше, че правех най-голямото усилие в живота ми да не го заплюя в мутрата. Впрочем, това бе единственият път в живота ми да имам желание да заплюя някого в лицето. Обикновено храня голямо уважение към човешкото лице, поради голямата услуга, която то е направило на изобразителното изкуство по време на Ренесанса.

Накрая по-старият от двете ченгета ми каза: „С малко добра воля от двете страни можем да уредим нещата“. Аз преливах от признателност. „Прекрасно... Мерси, мерси... Всичко, което ви моля, е да ми дадете още един шанс... Извикайте тази млада персона или за предпочитане някоя друга, малко по-възбуждаща... Знаете ли, дъщерята на вашия шеф, министъра на вътрешните работи. Отдавна имам желание да я прекарам, и ако можете да ми организирате това...

Ще скъсаме тия позорни

снимки и почваме отново.

Обещавам ви да се справя много по-добре. Обещавам ви да изглеждам знаменит, особено ако ми позволите да поставя френския трикольор в единия ъгъл, в такива моменти това винаги е произвеждало нечуван ефект върху мен – френското знаме! Под същия ефект станах голист. Ще се съберем любезно и вие ще направите всички снимки, които пожелаете, под всички добре подбрани ъгли, за да изглеждам добре. Ако не искате да направите това за мен, направете го за Рабле, за Маделон, за Брантом, за Морис Торез.“

Спомням си, че гласът ми трепереше, чувствах наистина, че – не се шегувам – говоря от името на целия френски народ, народа на виното и сладкия живот. Двамата глупаци ме гледаха, като че ли бяха паднали от небето в клопката на самия дявол. Все едно че искаха от момчето, обслужващо попа, светена вода. Никога не съм търпял пуритани, никога! Изсъсках всичко това през зъби и гледах кат те позеленяват от злоба. Имах желание, приятелю, да играя хоро върху труповете им...

Да. Всички абсолютни строгости са ми отвратителни, човешкото – това е всенароден празник... Между тия двама тъпанари и мен имаше вековна разлика. Те бяха дребнобуржоазни, недодялани марксисти и по лицата им се четеше скандално неразбиране. Изпитах пълно удоволствие, което могат да разберат само тия, които са способни да се издигнат над омразата... там, където се намира смешното. А моят чист руски език, без акцент, също ги плашеше, защото бе езикът на „доброто“, а аз бях „сатаната“. Сексуалните ужаси, които им разкривах, разказани на руски, напълно ги разоръжаваха. Това бе светотатство! Върнах им снимките и си отидох. Повече не чух да се говори по тая история. Но разбирам съвършено хората, които не са благоразположени по тази линия, и които поставят честта на човека и морала на нивото на задника, а не на нивото на сърцето и главата. Тези истории на шантаж се обръщат веднага в трагедия. Има даже нещастници, които са се самоубили за това, че са били фотографирани така, както се сношават. Имахме един друг случай. В легацията работеше една секретарка, стара мома, около петдесетгодишна, която никога не бе имала право на парче от баницата. Тя носеше малък кръст, който винаги висеше между плоските й гърди. Силна жена. Един ден виждам, че тя започва да линее, да се топи и да застарява сякаш с десет години. Тя бе дошла от Париж, имахме й пълно доверие. Тя дешифрираше телеграмите. С нищо не можеш да я накараш да каже какво не е наред. Накрая, една сутрин, тя нахлува в бюрото ми със скръстени ръце: „Спасете ме! Спасете ме!“ И научавам, че един господин, добре изглеждащ, я поканил в своя „апартамент“ в хотел „България“. И се снимал с нея по време на

целия сеанс на обезчестяване

на петдесет­годишната,

и всичко останало... Няколко дни по-късно й показал снимките. „Вие ще сътрудничите с нас, иначе...“ Трябвало е истински кураж тази удивителна жена да дойде, да ни разкаже това. Ке д’Орсе се оказа на висота. Тя бе веднага отзована, повишена и назначена в една спокойна страна. Запазих добър спомен от министерството. В случай на нещастие помагат. По това време администрацията бе още човешка, не само бюрокрация. Имаше живи хора, а не просто никой. Явно е, че подобна атмосфера прави хората да откачат.

Моят най-смешен спомен бе историята за сърпа и чука на моя малък талисман Мортимер, който, бедният нещастник, се бе загубил по време на пътуването ми до Турция. Мортимер бе малка плюшена катеричка, с която приключих войната. Не съм суеверен, но обичам да имам компания. Така че носех парче хляб в джоба винаги, когато тръгвах на полет. Познавах и други авиатори, които правеха същото... Трябва ми човешко присъствие и хляб, няма нищо по-добро от човещината. В живота си съм мъкнал около петдесетина чудновати талисмани и наистина това ми е носило щастие, тъй като всички те намериха някой, който да се грижи за тях. В България бях сложил върху главата на Мортимер руска шапчица със сърп и чук: той обичаше да се облича с различни дрешки. И ето, заминавам за Турция. В Бурса това глупаче намерило начин да загуби някъде шапчицата със значката. Шест месеца по-късно, в Париж, бях се разположил в бюрото ми в управлението за Европа, където бях назначен. Моника Парис, жената на моя посланик в София, идва да ме види. Тя влиза, сяда пред мен и ме гледа в мълчание с един укорителен израз в красивите очи, но какъв израз! Кротък упрек, отчаяние, таен намек, все едно иска да каже „виждате ли какво правя за вас“. Питам я за какво става дума. Тя не казва нищо и показва с пръст, обле­чен в ръкавица, към телефона на бюрото ми. Българските телефони продължаваха да я вълнуват. Тя си ги въобразяваше и в Париж. В този период, от 1948 до 1949 г., френските чиновници не бяха още шпионирани в техните офиси. Трите години, които тя бе прекарала в България, я вълнуваха още. Не разбирах абсолютно нищо. Тогава, в пълна тишина, тя извади от чантата си кожената шапчица на Мортимер с комунистическия символ и бавно го постави на бюрото ми, за да не се загуби. И отново същия поглед, същия израз: кротък упрек, отчаяние, и: „ах, боже, отговорността, която поемам за Ромен!“

Знаете ли какво се бе случило?

Тя се бе настанила в „Бурса Палас“, в Турция, и управителят на хотела й предал комунистическата значка, която френският дипломат на работа в София загубил. Той й предал това, за да се проведе следствие. И тогава Моника, която ме познаваше добре, в името на истината, помислила, че може би съм таен агент на световния комунизъм, нещо като английския шпионин Филби.

Тя изчакала да се върне в Париж и ето я в моя офис на Ке д’Орсе, театрално поставя сърпа и чука върху бюрото ми, и ме умолява с поглед да й кажа всичко, да призная всичко. Ако живееш в страна, в която те шпионират непрекъснато, в атмосфера на постоянно недоверие – в София познавах един швейцарски дипломат, който си носеше ключа в кожена торбичка под топките си – бързо ставаш параноик.

Днес всичко е по-лесно, защото не се съмняваш, че микрофоните са влезли в порядките на ежедневния живот. Впрочем, предвид постоянното изнасилване на частния живот, няма причини половото сношение да не става публично, като при кучетата, тъй като при всеки случай можем да бъдем снимани, подслушвани, зарегистрирани...

Така, в София, направих първите стъпки в „дипломацията“. Оттогава имам слава за високи качества и като че ли съм посветен в някаква тайна...