Мъжелифтинг - „силният пол” вече иска и да е по-красив

Как да обясним възбудата, която цари сред мъжете? Все повече представители на „силния пол“ се подлагат на пластични операции и разкрасителни процедури. Някои социолози тълкуват този факт като един от признаците за актуалното състояние на мъжествеността. Щом мъжете са започнали да обръщат толкова внимание на външния си вид, значи положението не е добро. Коментарите в социалните медии звучат така, сякаш мъжкият свят е обхванат от ужасна епидемия – наричат я „феминизация“ на мъжа. Или я обясняват като знак за окончателно „комерсиализиране“. Според някои това е доказателство, че и мъжете са попаднали под чудовищния диктат на модерната медийна епоха, която изисква всички да са красиви.

Дори сериозни учени се отнасят силно критично към явлението „разкрасяващ се мъж“. Психолози от Харвардския университет

наричат съвременната мъжка

суета „Адонисов комплекс“:

„Все повече мъже от всички възрастови групи стават напълно зависими от външния вид на тялото си.“

Днешните мъже си присаждат коса, правят си липосукция, удължават пениса си. Всеки ден по няколко пъти се мажат с крем и се пръскат с парфюм. Гълтат анаболи, за да заприличат на Шварценегер, страдат от смущения в храненето и изпадат в депресия, ако не изглеждат суперменски. Най-нещастните се измъчват от телесна дисморфия (изкривено самовъзприятие) и се чувстват като мършави джуджета – нищо че мускулите им са като планини.

Все още не е ясно обаче колко мъже страдат от Адонисов комплекс. Твърди се, че „милиони“ били хванати в ноктите на „мъжката козметична индустрия“ и сляпо следвали безумните образци на модели и актьори, спортисти и културисти.

Харвардските психолози посочват и причината за това невротично занимание със себе си: феминизмът нанесъл „драматични удари върху мъжкото его“ и мъжете се опитвали да възстановят самочувствието си с пакети от мускули.

Обаче на какви факти се основава тревогата им? Никой не знае колко често се случва мъжкото его наистина да се заздрави след пластична операция. Няма достоверни числа за броя на пластичните операции, защото липсва единна статистика. Хиляди лекари се самоопределят като пластични хирурзи, защото в много страни обозначението не е защитено.

Според някои цялата тази мода сред мъжете тръгва от САЩ през първото десетилетие на новото хилядолетие. През 2011 г. там са направени общо

145 000 козметични

операции на мъже.

Но дали това е чак толкова много? Даже да приемем, че една операция е равна на един мъж, това означава, че само 0,13 процента от пълнолетните американци, уж полудели по пластичната хирургия, си правят пластични операции. Дори да се добавят неоперативните намеси (почти 650 000 на брой, главно за борба с бръчки), делът на разкрасяващите се мъже пак не стига един процент.

Могат ли въобще мъжете да се мерят с жените на това поле? Само като сравнение, в САЩ по същото време девет от десет козметични процедури се предприемат върху пациенти жени. Вярно е, че и при двата пола се наблюдава бърз растеж. Американската статистика отчита десетократно увеличение на броя на неоперативните намеси за последните 15 години. На първо място са терапиите против бръчки, основно ботокс. Но броят на хирургичните операции дори не се е удвоил. Тогава едва ли можем да говорим за епидемия. 

Герд Фридрих Вестфал е един от най-известните специалисти по пластична и естетична хирургия в Германия. Кабинетът му е на „Фридрих­щрасе“ в Берлин, на последния етаж в нова кооперация. По тъмната ламперия висят десетки снимки на пациенти – малка част от няколкото хиляди, които е оперирал.

Първата снимка: очите на 50-годишен мъж с посивели слепоочия. Човекът изглежда уморен, недоспал – тъмни сенки, увиснали клепачи. „Преуспяващ бизнесмен“ – обяснява дискретно лекарят. Непрекъснато го питали дали е здрав и това го изнервяло, защото се чувствал бодър. И решил да се отърве от „лошия маркетинг“ около очите. 

Как изглежда след операцията? „Погледнете ме!” Добра поанта, нали? Какво виждаме? Буден поглед, светло лице, впечатление, че човекът е напълно отпочинал. Промяната не е голяма и не се набива на очи, но оказва силно въздействие.

Продължаваме с успешните примери. Трийсетгодишен юрист, преуспяващ доктор по право, „умник с лице на неандерталец“, както се описвал сам. Едва загатната брадичка, плосък нос, широко чело. Но проблемът не е в челото, а в носа – той се забивал във веждите под ъгъл от 90 градуса, а не от 135, както е нормално. Вестфал взел част от едното ухо, изградил носната кост, после подплатил брадичката. Така създал профил, подхождащ на будния дух на пациента.

Често става въпрос тъкмо за това: лицето да подхожда на характера. Понякога се налага да се създаде напълно изкуствена „добавка“, която съответства на характера много по-добре от оригинала.

Профилът на юриста няма образец – но му подхожда. Оттогава Вестфал редовно получава картичка за Коледа с благодарствени думи.

За пациентите не е толкова важно да върнат часовника назад в младостта, а по-скоро да изглеждат свежи за бъдещето.

В зависимост от възрастта очакванията са различни: пациентите под 30 години искат изправяне на носа и изграждане на енергична брадичка, докато 50-годишните се надяват да премахнат торбичките под очите и увисналите клепачи, тлъстините по корема и гърдите. Още по-възрастните желаят фейслифтинг, липосукция и присаждане на коса.

Оправдана ли е скъпата инвестиция в собствената външност и измерим ли е ефектът? Отговорът звучи учудващо: да, и това важи в много по-голяма степен за мъжете, отколкото за жените. Особено в професионалния свят. Според едно британско изследване колкото по-високо се изкачва жената в йерархията, толкова по-маловажно става как изглежда. Докато

за мъжете, заемащи ръководни

длъжности, става все по-важно

да са стройни, подвижни и по

възможност без бръчки.

Безличните господа печелят до 15 процента по-малко, при жените намалението е най-много с 11 процента.

Тези числа изглеждат съвсем нормално на фона на новите съобщения от козметичния пазар в САЩ: корекцията на брадичка става все по-популярна. Особено бизнесмени, които често участват във видеоконференции, държат да покажат „ясни линии“ – енергичната брадичка подсказва младост и авторитет. Операциите за корекция на брадичка се увеличават много по-бързо, отколкото корекциите на бюст, липосукциите и процедурите с ботокс. 

В неумолимото състезание по красота неизбежно се включват и онези работещи, които кризата е изтласкала в долния край на кариерната стълбица. От 2009 г. насам нюйоркски хирурзи предлагат „Job Fighter Packages“ – естетични пакети за „първа помощ“, които да помогнат на безработните да си намерят нова работа.

Значи не е епидемия, а по-скоро елитарна мода? Истината е, че желанието на мъжете да изглеждат по-добре има дълга история.

Днешните пациенти сигурно не подозират, че се вписват съвсем естествено в история, където на мъжете винаги е било забранено да бъдат красиви, но почти винаги им е било разрешено да се представят по най-изгодния начин.

„Дълго време красивият мъж бил невъзможно явление“ – пише Вилхелм Трап, който се занимава с мъжката красота в европейската история. Гърците почитали красотата като хармония на космоса, не лицата на отделни красавци. Стиховете на Петрарка поетично обясняват, че красотата никога не е мъжка, а е винаги женска. А през ХVІІІ век правели строга разлика между женска красота и мъжко величие. Мъжът трябвало да притежава характер, енергия, мощ, да внушава респект. Безбройните статуи на мускулести герои не били образец за красиво тяло, те имали друго послание: почитайте смелите! Мъжът можел да бъде опасен, но не и красив.

И поезията, и действителността били немилостиви към красивите мъже. В литературата за тях се предвиждали следните съдби: те мутирали в чудовища (като Дориан Грей), умирали рано (като Адонис) или ставали престъпници. При Агата Кристи последното се случва толкова често, че появата на красив мъж логично се схваща като поява на престъпника.

Истинските мъже много рядко

били красиви и мускулести,

а по-скоро дебели и тромави, мършави и изкривени, покрити с белези, изтормозени, ампутирани, обезобразени – първите хирургични опити за разкрасяване били предприети не върху дами, а върху мъже с разядени от сифилис носове.

Никой не изисквал мъжете да са красиви, но и никой не им забранявал да се издокарват с всевъзможни аксесоари. Още през 1367 година хронистът на немския град Майнц се оплаква от късите жакети на младите мъже, които не скривали „нито задниците, нито срамните им части. Наведе ли се някой, задникът му лъсва. Боже, какъв позор!”

Бароковият мъж бил по-скоро закръглен и се обличал разкошно – разбира се, ако можел да си го позволи. През ХVІІІ век пиратите, които се отбивали в пристанищните градове на САЩ, носели женски дрехи или фантастични униформи. Те се забавлявали в многобройните кръчми, отчасти като травестити, отчасти като плашило за мирните граждани, но винаги с извратено удоволствие. В сравнение с тях префърцуненият Джак Спароу от „Карибски пирати“ изглежда като добродетелен монах.

Преди 200 години с контенето на мъжа било приключено: новото буржоазно време го задължило да бъде сив и скучен. Вместо разкошни екземпляри на преден план излезли работягите. Телата им се скрили под тъмни костюми.

Докато през епохата на Просвещението жените получили привилегията (и задължението) да изтъкват красотата си, мъжете заприличали на погребални агенти. С претенцията си да стигне докрай в своята дискретна изисканост дори най-елегантният денди се вписва съвсем естествено в тази безцветна и тъжна традиция.

Ширещото се недоумение от увеличаващите се опити за разкрасяване на мъжете трябва да се разглежда тъкмо като отзвук от епохата на буржоазната сдържаност. Някъде успяват да я преодолеят, но това не означава криза на представата за мъжкото тяло, а възвръщане на изгубена територия. Мъжете отново получават правото да се грижат за себе си, да ползват луксозни продукти, да се обличат красиво. Няма нищо лошо да отидат при пластичен хирург, да се татуират, да си боядисат косата. Хубаво е, че искат да се освободят от тлъстинките си, да станат масивни или пък да изглеждат стегнати и секси.

Днес не съществува един-единствен, задължителен за всички идеал за красота. Или, както пише Умберто Еко в „История на красотата“: „Масовите медии са абсолютно демократични, не представят единен модел, нито общ идеал за красота.“ Да, Джордж Клуни често се появява в жълтите издания, но твърде малко мъже се опитват да му подражават.

Мъжете харесват различни стилове, докато жените са „по-строги в желанията си“ – твърди хирургът Вестфал. Жените често идват при него с молба да ги направи като еди-коя си звезда: устни като на Анджелина Джоли, очи като на Дженифър Анистън. Мъжете обръщат внимание на изходния материал и остават по-близо до оригиналното си тяло.

Създава се нов тип мъжественост, продукт на многообразието и ясно видим знак за следбуржоазната радост от собственото тяло. Тип, неизвестен досега в изкуството и рекламата. Литературоведът Вилхелм Трап се е опитал да го анализира. Новият мъж се изявява за първи път през 90-те години на ХХ век в обявите на производител на парфюми. Млад мъж се е изтегнал върху виолетово платно, после влиза в морето – мускулест, но в никакъв случай не супермен. Не действа, а лежи пасивен. Няма определена цел, а почива и мечтае.

Този тип успешно гони от рекламата каубоите, авантюристите, плейбоите и спортистите и вече прави кариера като забележително красив, но и безхарактерен мъж. Обезкосмени гърди, грижливо заличена индивидуалност, пози, досега запазени за жените – този мъж вече не символизира добродетел и енергия, а само наслада от рекламирания продукт.

Дали това означава, че мъжът постепенно става женствен, а жената – мъжествена? Или нито едното, нито другото?

За първи път в историята на преден план излиза не само активният, а и наслаждаващият се и обещаващ наслада мъж. Модерен епикуреец! От него не се очакват велики дела. Той не крие опасност за околните.

Мъжът, част от хармонията на света. Явно в манията за красота има и зрънце мъдрост.