Българските авантюри на Южния полюс
Как Александър Геров от Копривщица и неговата фалшива диплома за ветеринар предрешават епичното съревнование между Амундсен и Скот преди 110 г.
Мили братко, моята мечта се сбъдна. Включен съм в експедицията на Робърт Скот, която тръгва наскоро към Южния полюс. Или ще се върна знаменит, или ще загина.”
Това се казва в последното писмо, което младият авантюрист на име Александър Геров изпраща от Сидни, Австралия, до България през 1911 г.
Макар след това съобщенията от него да секват, роднините му твърдят, че не е загинал. Що се отнася до славата, то тя е повече в семейните предания, отколкото обществено достояние.
Каква е съдбата на този българин, за когото се твърди, че е взел участие в т.нар. Надпревара за Южния полюс – епичното съревнование между норвежкия полярник Руал Амундсен и британския моряк и изследовател Робърт Скот?
Историята, разказана от български журналисти през 60-те години на миналия век, звучи най-общо така: Скот среща Геров в Сидни, където събира средства и екип за поредния си щурм на Ледения континент.
Българинът представя диплома по ветеринарна медицина от Париж. Но тя не е негова, а на брат му, който се казва Димитър Геров. Заради този документ Скот не само наема българина, но му дава и отговорната задача да направи подбор на кучетата, които експедицията ще вземе със себе си. Това е и причина Александър Геров да фигурира в корабния дневник на „Тера Нова“ и в официалните документи на експедицията под името Dimitri Geroff. Нататък историята е изпълнена с трагизъм, както повечето сюжети, започнали с измама.
Когато експедицията на Скот щурмува Южния полюс, се оказва, че
кучетата на Геров са малко
на брой, зле подбрани и
неподходящи за условията
на Антарктида.
Достигайки полюса, британският изследовател разбира, че Амундсен отдавна го е изпреварил с неговите многобройни хъскита. На връщане към базовия лагер в първите дни на март 1912 г. Скот и групата му загиват.
Александър Геров, който е останал в базовия лагер, оцелява.
През есента на същата година той участва в нова експедиция, чиято цел е да бъдат намерени останките на Робърт Скот и четиримата му другари, участвали в покоряването на полюса.
Твърди се, че при този поход Александър Геров, който продължава да се представя с името на брат си, е бил сравнително близо до Южния полюс, но така и не стигнал до него.
В историята на българските авантюри на Ледения континент това вероятно е едно от първите запазени сведения. Подробностите за живота на Александър Геров са събирани и проучвани от морския капитан Анатолий Златаров, далечен негов роднина.
Коренът на Александър Геров е в Хаджигеровия род от Копривщица, който води началото си от първите години на ХVIII век. Александър е син на Иван Душков, втори братовчед на възрожденеца и енциклопедист Найден Геров, хаджия и поборник за национална свобода. След обесването на Тодор Душанцалията в пловдивския затвор през 1876 г. (копривщенец, прекарал 8 г. по търговия в Египет и завърнал се, за да се обрече на отечеството) Иван Душков запазва дрехите му.
Захари Стоянов свидетелства в „Записки по българските въстания“ за това: „От дрехите на покойния, които се раздадоха по сиромасите из двора, и аз се сподобих с една риза, която ми даде Иван Душков.”
Душков отървава бесилото по време на Априлското въстание и се връща в Копривщица. Отново подхваща търговия с Арабския свят и натрупва добро състояние. Умира през 1893 г.
15 години по-рано, в годината на Освобождението, се е родил четвъртият му син. Кръщават го Александър, на името на Цар Освободител. Александър учи във френския колеж в Пловдив, докато по-големият му брат Димитър следва ветеринарна медицина в Париж.
Александър е влюбен в романите на Майн Рид и Жул Верн, откъдето се заразява с жаждата за пътешествия. Младежко увлечение, което се превръща в негова съдба. Често предприема излети из Стара планина, а понякога абсолютно сам се катери по непристъпни скали.
След като завършва колежа, заедно с по-малкия си брат Душко в началото на ХХ в. заминава за Англия. В Лондон Душко си намира работа и остава там до смъртта си през 1942 г. Александър обаче решава, че животът на чиновник не е за него, и става моряк.
Смята се, че едно от събитията, което му е повлияло да вземе това решение, е първата експедиция на Робърт Скот към Южния полюс през 1902 г. Макар и несполучлива, тя прави огромно впечатление на младия мъж. Животът на моряк го отвежда в Лисабон, откъдето пише на домашните си, че е включен в новосформирана експедиция, която трябва да проучи изворите в поречието на Амазонка. В по-късни писма описва приключенията си из джунглите,
разказва и за схватки
с диви племена, за индианци,
от които вземал злато
срещу лъскави джунджурии...
Експедицията завършва в Чили, откъдето Александър пише, че търси начин да напусне страната по-рано от предвиденото заради честите земетресения, с които не може да свикне.
Записал се в екипаж на кораб и от Валпарайсо се озовава в Австралия. Там дълго се колебае какво да предприеме – дали да продължи към вътрешността на страната и да си намери някаква постоянна работа, или пък да чака сформирането на екипаж на кораб за Индия. И тогава съдбата го среща с идола му от Англия – самият Робърт Скот.
Историите за митарствата на Александър Геров по света са се запазили от разкази на майка му Елена. Тя умира през 1932 г., пазейки до края си писмата на блудния си син. След смъртта й архивът на семейството остава при роднини в София, но за съжаление е напълно унищожен по време на бомбардировките през януари 1944 г.
Публикациите на Анатоли Златаров, които се появяват през 60-те години, се основават на разказите на майката на Александър – Елена Душкова, записани от нейната племенница Вера Мечкарова.
През 1913 г. дневникът на капитан Робърт Скот е публикуван в Лондон със заглавието „Последната експедиция на Скот“. В него често се среща името Дмитри Герофф, а на няколко места капитанът е отбелязал, че това е така нареченият догдрайвър – водач на кучетата.
Кучетата за впряговете в експедицията са доставени от Далечния изток и Сибир през Владивосток. Повечето носят руски имена – Красавица, Малчик, Хохол, Старик, Пестрий. Геров нарича едно от кучетата водачи Осман.
На 29 ноември корабът „Тера нова“ тръгва към Антарктида от новозеландското пристанище Порт Чалмърс. На 1 януари 1911 г. акостира край ледника Рос. След изграждането на базовия лагер група от 13 души, в която е и Геров, се отправя навътре в ледения континент. Задачата е да се изгради продоволствен лагер.
Българинът взема 26 кучета в три впряга, като най-здравите оставя в базовия лагер. По-късно те служат за основна теглителна сила при изграждането на нов лагер навътре в континента.
Експедицията на Скот прави общо три лагера. Първият е наречен „Един тон“, след него е „Средата на ледника“, а най-близо до Южния полюс е „Планинският ледников склад“.
Както ще се окаже обаче, хората на Руал Амундсен от другата експедиция строят своя базов лагер в Уейл, на 60 мили по-близо до полюса.
Интригата кой от двамата – Скот или Амундсен – ще стигне първи, става новина номер едно в световната преса. Вестниците вече пишат за Надпреварата за Южния полюс.
Последните два лагера на Скот се намират в подножието на планината Еребус, която достига 1700 м, а най-високият й връх е действащ вулкан. За впрягове експедицията използва конска и кучешка тяга. Много от животните измират или пропадат в ледените зъбери на планината. Англичанинът се усъмнява от ползата на кучешките впрягове и записва в дневника си:
„За грешките
трябва да се плаща!“
По-късно ще стане ясно, че грешките са повече. В експедицията на Скот има 32 кучета, а Амундсен пристига със 106, при това от породите лайка и хъски – най-добрите за полярни условия.
На 18 януари 1912 г. Робърт Скот заедно с още четирима души от своята експедиция достига Южния полюс. Но само за да установи с ужас, че е загубил великата надпревара. Амундсен вече е бил там един месец по-рано – от 14 до 17 декември 1911 г.
Докато Скот изживява последното си и най-голямо разочарование в живота, българинът се намира в базовия лагер. Според предварителния план в първите дни на март той трябва да бъде в „Средата на ледника“, където да посрещне Скот и останалите покорители на полюса и да ги подкрепи по обратния път. Връщането им обаче е катастрофа.
Един по един
спътниците на Скот умират.
Смята се, че той е загинал последен, защото дневниците на останалите са намерени у него. От мястото на гибелта му до спасителния хранителен склад го делят 18 километра. Преди да умре, изследователят е написал: „Ние знаехме, че отиваме на риск. Обстоятелствата бяха против нас и няма причини да се жалваме. Смъртта е вече близо. За Бога, погрижете се за нашите близки. 29 май 1912 година.“
През есента Александър Геров участва в похода на Пристли, чиято цел е да намери останките на петимата покорители на полюса. Групата минава през масива Еребус. За да увековечи заслугите на българина, Пристли нарича един от съседните на вулкана върхове на негово име. При този поход Геров достига на 700 километра от полюса.
Телата на Робърт Скот и другите от екипа му са намерени на 12 ноември 1912 г. Както ставя ясно, те са загинали от изтощение – в палатката са всичките им вещи, както и дневникът на експедицията.
Българинът участва
наравно с другите в направата
на надгробния паметник.
Развалят две шейни, укрепват ги в снега така, че останките от тях да служат за навес. От ски правят груб кръст и на него изписват имената на покорителите на Южния полюс с годините на раждането и смъртта им.
През 1913 година „Тера нова“ с оцелелите от експедицията на Скот стига до Нова Зеландия. Там се губят и следите на Александър Геров. По спомени на негови роднини той уж бил заминал за Япония, където и умира в началото на 30-те години. Иначе корабът „Тера Нова“ продължава да кръстосва океаните до 1943 г.
По време на Втората световна война се използва за доставки. Пътува по курс до остров Гренландия, когато се натъква на ледени блокове и потъва. Седемдесет години нищо не се знае за него, но век след плаването му до Южния полюс – през 2012 година, забележителното корито е открито край бреговете на Гренландия.
Намира се на около триста
метра дълбочина.
По случай 100-годишнината от покоряването на Южния полюс и подвига на норвежеца Руал Амундсен и англичанина Робърт Скот, на 8 януари 2013 г. проф. Христо Пимпирев забива българския национален флаг на най-южната точка на планетата.
Появата на професор Пимпирев с българския флаг там, където се събират всички меридиани на земното кълбо, е повод из медиите тогава да се разгори дискусия той ли е първият българин, стъпил на тази географска точка. Ако не броим Александър Геров, защото той така и не стига до полюса, преди проф. Пимпирев на Южния полюс са били и други българи. Кои са те?
През 2007 г. с американски военен самолет там каца Стефан Пашов. Той работи известно време на американската база на Антарктида „Мак Мърдо“. Сред старата софийска бохема
Пашов е известен като автор
на популярния рефрен
„Пляс, пляс педалите, водно колело“.
Казват, че поводът за тази песен била идеята на Стефан да избяга от комунистическия режим в България с водно колело към Турция.
Стоян Стоянов, учен от Университета в Делауеър, също е бил на полюса. Безспорно най-известният от всички сънародници, стъпвали на Южния полюс е писателят и журналист Стефан Груев, автор на книгите „Корона от тръни“, „Проектът „Манхатън“ и „Моята одисея“.
В края на 50-те години на миналия век Груев заминава за САЩ, където оглавява кореспондентското бюро на френското списание „Пари мач“ в Ню Йорк.
Той отива на Южния полюс през 1970 г., като в някои от биографските материали за него е споменато, че той е първият българин, стъпил на Антарктида. Твърдение, което обаче не е вярно.
През януари 1967 г.
към Ледения континент тръгва
Цончо Чапанов от Ботевград.
Той е включен в състава на XII съветска антарктическа експедиция като част от международен екип. Преди да отпътува вестник "Поглед" излиза с публикация, озаглавена "Български флаг над Антарктида. При първия български полярник.” Автор на материала е Александър Воронов - Княза - бащата на певеца Стефан Воронов.
"Антарктида е един колосален хладилник, който влияе върху развоя на климата по цялото земно кълбо. Много тайни, които ще се разкрият в Антарктида, ще помогнат на хората да управляват времето", казва Чапанов, цитиран от вестника.
На 19 януари Цончо Чапанов отпътува със самолет от Ленинград през Индия, Индонезия до Австралия, откъдето с ледоразбивача “Об” пристига в съветската полярна база “Мирни”. И така на 3 февруари 1967 г. българското знаме за първи път се развява на Ледения континент.
Поради екстремни атмосферни условия част от състава на антарктическата експедиция, в която е и Цончо Чапанов, е принуден да се завърне на шестия месец от предвидения 18-месечен престой.
В България Чапанов е посрещнат като герой. Пресата му отделя достойно внимание, а той навсякъде казва, че ще бъде щастлив един ден в Антарктида един ден да има българска полярна станция. И това наистина се случва четвърт век по-късно.
Чапанов умира млад на 16 юни 1971 г.
Станимиров се свързва със сина на Чапанов, който живее в САЩ, после и с вдовицата на учения.
Г-жа Чапанова разказва как руснаците трудно произнасяли името на съпруга й, затова
по време на експедицията
започнали да го наричат Оскар.
Това му станало прозвище. След завръщането си Цончо Чапанов често разказвал за срещите си с пингвините. Съпругата му е запазила една такава негова снимка сред местните обитатели.
По същото време и друг българин щурмува Антарктида и Южния полюс. Това е роденият в Аржентина през 1944 г. Марио Антон Велер. Майка му е от Чипровци, но през 1939 г. емигрира със семейството си в Буенос Айрес, където среща бъдещия си съпруг - бесарабски българин. Синът им Марио става част от експедиция, изпратена на Ледения континент за строителство и монтаж на станция, поддържаща връзка със сателит на Европейската космическа агенция.
Последното име в почетната листа на българите, покорили Южния полюс, е това на покойния вече бизнесмен Лъчезар Цоцорков, който на 15 декември 2014 г. развя знамената на България и родния си град Панагюрище на заветната най-южна точка на планетата.
През 2021 г. се навършват 110 години от покоряването на Южния полюс, заради което и припомняме съпричастието на българските изследователи, авантюристи и пътешественици в този несекващ откривателски ентусиазъм, който винаги е бил присъщ на човечеството.
Коментари