Генерална антигрипна ваксина е последното приключение на Авакум Захов

Андрей Гуляшки "погребва" славния си герой през 1975 г. в Белоградчик, където още се разправят мистериозни спомени

През 1974 г. Андрей Гуляшки се настанява във вила сред лозята на 5-6 км от Белоградчик. Официалната версия е, че бащата на легендарния контраразузнавач Авакум Захов потърсил усамотението и тихата красота на района, за да пише нов роман. Заедно с него е съпругата му Ема, кучето Рекс, както и дъщерята Светла и зетят Димитър Балкански.

Двамата млади са красива двойка и разходките им по главната улица на Белоградчик се превръщат в атракция, която леко повдига маранята на провинциалната скука. Тя е със стройно тяло, дълги руси коси и фино изражение на лицето. Той е широкоплещест, с чуплива тъмна коса и малко по-нисък от нея.

Димитър е син на големия художник Ненко Балкански от първия му брак с Дора Арнаудова, племенница на акад. Михаил Арнаудов. Двете семейства – Гуляшки и Балкански, са приятелски и някак естествено приятелството между децата им прераства в любов и семейство.

По същия начин синът на Андрей Гуляшки – Любомир, скулптор по професия, се жени за дъщерята на Георги Караславов – Яна. Софийската клюка злобее, че комунистическите новобогаташи събират децата си както едновремешните чорбаджийски родове, за да не се пилеят парите им. 

На Радой Ралин приписват епиграмата, съчинена уж по повод на тази сватба:

„Девер и тъст

направиха тръст

и на другите

туриха пръст...“

Но да се върнем в Белоградчик. И днес много хора от града са убедени, че тогава заселването на Андрей Гуляшки в онази вила сред лозята уж да пише книга всъщност било, за да легендира зет си, офицер от контраразузнаването. Точно като Авакум Захов – героя от поредицата криминално-приключенски повести и романи на писателя. За по-голяма достоверност зетят Димитър дори се записва да кара шофьорските курсове в града.

А всъщност истинската му задача била да разкрие шпионските дела на местния поп Иван, резидент на германското разузнаване.
Попът събирал сведения от вербувани за агенти хора и по скрита в църквата радиостанция ги изпращал в Германия.

За всичко това местните хора вадят няколко факти и аргументи, като един от най-сериозните е внезапната смърт на попа през 1975 г. Той пада на улицата покосен от инфаркт или инсулт само на няколко метра от църквата, близо до която е и къщата му. Поп Иван усеща, че примката около врата му се стяга, отива в пощата,

говори с някого по телефона

и след това гълта

отровното хапче,

зашито в яката му.

И малко преди да стигне у дома си, пада и умира, разказват местни хора, които помнят събитията отпреди повече от 40 години.

Вилата сред лозята е собственост на АПК-Белоградчик и освен за съхраняване на земеделски ивентар се използва и за банкети и трифонзарезански веселби. Преди писателското семейство да се настани в нея, тя е основно ремонтирана отвътре и отвън.

Специално за Гуляшки правят изкоп и полагат кабел за телефон. Започват да ремонтират и около 2-километровия път от с. Извос през лозята до вилата. Не полагат асфалт, защото след смъртта на попа семейството на Андрей Гуляшки веднага се прибира в София.

Местните хора нямат нищо против съседството с известния писател, още повече че той е и техен земляк, роден в кулското село Раковица. Дори се чувстват леко поласкани от избора на Гуляшки да заживее точно в техния край. Торлаците с охота коментират книгите на писателя и с въодушевление, както би казал Радичков, ахкат пред хонорарите, за които се говори, че получавал за тях. Селското въображение ги докарва до стотици хиляди левове.

Единственото, което торлаците в Белоградчишко не приемат около пребиваването на Гуляшки, е храната за кучето му Рекс.
Писателят има лек автомобил „Волга“, каран от личен шофьор. Всеки вторник и петък шофьорът пътува до Белоградчик, за да купува пилета, друга храна Рекс не обичал. По онова време месо и колбаси от Видин в града караха само тия два дни и то обикновено не стигаше за всички. Значи за Гуляшки има, а за нас не, гневели се хората и пускали тежки благословии къмто властта.

По онова време Светла Гуляшка-Балканска, която е завършила френска гимназия, работи като преводачка в МВР, подготвя сводките за министъра от чуждестранния печат. 

Според нея съпругът й Димитър бил изкуствовед. И тогава е изпратен запас в музея във Видин, където ходел всеки ден, а вечер се връщал в Белоградчик. А се записал в шофьорските курсове, защото нямал книжка.

След промените през 1989 г.

започнаха да наричат ченгетата

„цивилни изкуствоведи“.

„Знам за версията, че Гуляшки е бил тук заради разкриване на шпионска афера – каза ми дългогодишният офицер от белоградчишкото управление на МВР Радко Николичев.

Тогава тъкмо постъпвах на работа и съм говорил с много колеги, но никой от тях не потвърди тази версия.

Наистина обаче и днес много хора от Белоградчишко продължават да мислят, че тогава в цялата работа е имало нещо „шпионско“.
Нищо за участие на Андрей Гуляшки и неговия зет Димитър Балкански в „контраразузнавателно мероприятие“ ДС няма и в архивите на МВР, категоричен е бившият им шеф Иван Комитски.

Светла Гуляшка-Балканска твърди, че баща й избира усамотението край Белоградчик, за да напише романа си „Златният век“. През 1974 г. се чества 60-годишнината на писателя в родния му видински край.
Той споделя пред местното ръководство намерението си да пише такава книга и те му предлагат вилата сред скалите за работа. А Светла и съпругът й отиват с него, защото били в отпуск. Според нея баща й тогава работел по 12 часа на ден, но когато спирал да пише, всички сядали край него и с удоволствие слушали историите му.

Версията на Светла Гуляшка-Балканска, че баща й отива във вилата край Белоградчик, за да пише романа си „Златният век“, обаче е неправдоподобна. По простата причина, че когато писателят идва във вилата през 1974 г., романът „Златният век“ вече е написан. Той излиза на пазара през 1970-1972 г.

Едва ли край Белоградчик Гуляшки е писал и сценария си за едноименния сериал, заснет от режисьора Любен Морчев и показан на телевизионния екран през 1984 г. Тогава сценариите не отлежаваха по десетина години, още повече това можеше да се случи с текст на зам.-председателя на СБП Андрей Гуляшки.

Тогава какво прави

писателят във вилата

през 1974-1975 година?

Един внимателен преглед на обемното творчество на Гуляшки показва, че във вилата край Белоградчик той написва повестта си „Последното приключение на Авакум Захов“. В нея се разказва как екипът на проф. Марков открива „генерална антигрипна“ ваксина, но стъкленицата с нея мистериозно изчезва. Само с помощта на интуицията и логиката си Авакум открива крадците. След което отива на археологическа експедиция някъде край Ташкент.

В края на послеписа Андрей Гуляшки собственоръчно е написал „Белоградчик, 1975 г."

Ето финала на този послепис: „Авакум изчезна. Експедицията стигнала до индийската граница, после доближила китайската граница и там Авакум изчезнал. Когато дошло време да се връща, не се завърнал. Чакали го ден, изчакали го два, седмица престояли хората по ония пусти и страшни места. С хеликоптер го търсили, с пушки стреляли, ракети изпращали нощем в небесната вис – от него ни кост, ни вест.
Ако е отишъл при хората, отишъл е за добро. Ако е изчезнал – поканили са го боговете на трапезатаси, за да пирува с тях. А знае се, че пиршеството на боговете продължава една вечност. Когато свърши вечността, Авакум непременно ще се завърне. Аз ще го чакам на Лъките.“

Авакум Захов обаче

никога не се завръща.

По точно – Андрей Гуляшки не възкресява героя си, който му донесе най-голямата писателска слава. Както това стори колегата му Артър Конан Дойл със своя Шерлок Холмс след пропадането на детектива в Райхенбахския водапад, вкопчен в смъртна схватка със злия професор Мориарти.
Капитанът от ДС Авакум Захов е един от най-популярните герои на родната соцлитература. Ражда се през 1959 г. в повестта „Контраразузнаване“ („Случаят в Момчилово“), наградена от СБП. Писателят усеща златната мина и пише книга след книга. Така Гуляшки става баща на родното криминале, но натоварено не само с остри сюжети и шпионски перипетии, а и с немалка доза идеологически багаж.
Богомил Райнов тогава пише, че криминалното четиво е нисък жанр и второкачествена литература. Когато обаче Гуляшки добива голяма популярност точно с тези книги, Райнов грабва перото и населява с героя си Емил Боев много страници.

Всъщност Авакум Захов е служебният псевдоним на капитана и авторът никога не разкрива истинското име на родения във Велико Търново литературен герой. По професия Авакум е археолог, завършил е история в СУ, аспирант по епиграфика и специализант в Москва по реставрация на археологически предмети. Освен това завършва задочно Физико-математическия факултет и частно – фотография и лабораторно дело. Но едно непредвидено обстоятелство го прави доброволен сътрудник на Държавна сигурност и после щатен контраразузнавач.

Като такъв Авакум Захов шества победоносно и елегантно надвива куп наши и чужди шпиони и диверсанти в повестите „Приключение в полунощ“, „Спящата красавица“, „През една дъждовна есен“, „Малка нощна музика“, „Срещу 007“ и споменатата вече „Последното приключение на Авакум Захов“. 

Андрей Гуляшки кръщава героя си на името на библейския пророк Авакум, който, говорейки с Бога, му казва: „Докога, Господи, ще позволяваш на земята да се случват лоши деяния...“

На ръст Авакум е над 180 см, с широки и могъщи рамене, леко приличащ на боксьор тежка категория. Възрус, с леко къдрава коса, го леми гълъбовосиви очи и скулесто с високо чело лице на актьор, комуто прилягат романтични роли. Умен, интелигентен, понякога приказлив и весел, понякога – мълчалив и „кой знае защо правеше впечатление на потиснат и тъжен човек“. Самотник, но с впечатляващи успехи сред жените, които постоянно го напускат с тъга заради вечните му служебни задължения и отсъствия.

Ако с нещо този герой ви напомня прословутия британски агент 007, съвсем не сте далеч от истината.

Андрей Гуляшки създава

социалистически супермен

и в един момент трябва

да го изправи срещу

самия Джеймс Бонд.

През 1966 г., придружен от Константин Кюлюмов, Гуляшки заминава за Лондон, града на Джеймс Бонд и неговия създател Ян Флеминг, във връзка с предстоящото издаване на английски език на някои от приключенията на Авакум Захов.

В Лондон Гуляшки се среща с издателя на Флеминг Джентри и предизвиква сензация в английския печат, като споделя намерението си в следващата своя книга да демитологизира и развенчае легендарния 007, който ще бъде победен от Авакум Захов – „археолог и контраразузнавач, рожба на социалистическия реализъм“. Едно английско издателство е готово да издаде тази книга, има и опция историята в нея да бъде филмирана като част от поредицата за мистър Бонд от компанията EON Productions.

Но като всяка идея, изпреварила времето, тя се проваля. Андрей Гуляшки обаче изпълнява заканата си и написва книгата „Срещу 007“. В нея наистина изправя един срещу друг британския таен топагент 007 Джеймс Бонд и българския суперконтраразузнавач Авакум Захов.
Бонд е по-голям от българския си колега Захов само с 6 години. „Казино „Роял“ – първата си творба с Джеймс Бонд, писателят Йън Флеминг издава през 1953 г. Първият роман на Андрей Гуляшки, в който главен герой е Авакум Захов – „Случаят в Момчилово“, излиза през 1959 г. Точно с 6 години и Флеминг е по-възрастен от Гуляшки.

За какво е битката между

титаните Авакум и Бонд?

Съветският професор Константин Трофимов открива лазерен лъч, който има свойството да не се отразява от никаква огледална повръхност, да прониква през всякакви материи и абсолютно да парализира всякакъв вид електромагнитни вълни.
В НАТО се стряскат, че от него руснаците могат да направят страховито оръжие и вземат спешни мерки. 007 е привикан където трябва и му е наредено спешно да научи руски език.

След това е изпратен в България под името Рене Лефевър, кореспондент на ливанската телеграфна агенция в Женева.
Крайната му цел е Варна, където проф. Трофимов пристига за участие в международен конгрес по квантова електроника. Българските власти охраняват зорко професора, в опазването му е включен дори Авакум Захов.

Преди да замине за Варна, Авакум разрешава една забавна загадка във вилата на проф. Станилов, която обаче едва не завършва фатално за него. А читателят ще подразбере, че на този Станилов, който е определен за домакин на проф. Трофимов, май не му е много чист идеологически косъмът.

Във Варна Захов се настанява в специална вила, близо до вилата, в която е съветският професор, а 007 се подслонява в почивната станция на журналистите. Двамата не се познават. Докато е в станцията, Бонд се опитва да съблазни красива камериерка, но тя отблъсква мераците му. Въпреки свирепата охрана, 007 успява да отмъкне Трофимов и хубавата му сътрудничка Наталия Николаевна. А проф. Станилов, станал вече непотребен, убива.

И в действие влиза умът, логиката и наблюдателността на Авакум Захов. Той успява да разшифрова една радиограма и да разбере в коя държава и в кой кораб 007 е натоварил „стоката“ си. В последния момент успява да се качи на кораба, като преди това открадва самоличността на проф. Шеленберг, преподавател по квантова механика в Мюнхенския университет, но преследван от поляците заради извършени опити с концлагеристи по време на Втората световна война.
На кораба Авакум Захов се качва с такава техника, че успява да засече радиограмите на 007, да го заблуди и да го направлява по свой курс.
Елиминира един по един всички от екапажа, които са верни хора на английския агент. Накрая корабът стига до ледовете на Антарктида, а Авакум успява да изпрати съобщение до своите. Съветският самолет от полярната станция „Мирни“ изпреварва натовския ледоразбивач „Франклин“ и спасява проф. Трофимов, асистентката му Наталия и самия Авакум.

А какво става с 007?

„Там, където беше останал 007, в тъмницата лежаха стаени вечните ледове...“, е последното изречение в повестта.