Джеф Бриджис: Всичко се променя. Нищо не е еднопосочно завинаги

Визитка

Име: Джефри Леон Бриджис
Дата на раждане: 4 декември 1949 г.
Място на раждане: Лос Анджелис, Калифорния, САЩ
Професия: Актьор

Господин Бриджис, срещали ли сте някога някого, когото бихте нарекъл зъл?
Имаш предвид освен мен ли? (Смее се) Попаднах на цитат на Солженицин, който гласи: „Щеше да е добре да може да отделяме злите хора, които коварно извършват зли дела и да ги унищожим. Но линията, разделяща доброто и злото, прорязва сърцето на всяко човешко същество. И кой е готов да унищожи частица от собственото си сърце?” Доброто и злото са две различни страни на една и съща монета.

Но може да се твърди, че има разлика между злото във Вас и злото в някого, който умишлено вреди на други хора...
Идеята за това тотално разделяне всъщност е това, което създава това зло. Тъй като не може да видите какво е общото между нас като човешки същества, ние не може да се поставим на мястото на тези хора, не може да ги разберем, просто ги етикетираме като зли и това е всичко. Но те са хора, имат майки и бащи, влюбвали са се, случили са им се ужасни трагедии. Лесно е да се посочи злото в другите хора, но това може да се намери във всички нас. Този егоизъм, това е нещо, което всички имаме в себе си. Понякога успяваме да се справим с него, а понякога не.

Вие сте известен като един от най-милите хора в Холивуд, така че изглежда сте по-успешни в справянето със „злото във всички нас“ от повечето. Как се борите със собствения си егоизъм?
На първо място, трябва да го признаем, да го оставим да излезе на повърхността. Почувствайте егоизма и отбележете всички истории, които имате в ума си, които подкрепят вашата праведност и вашата позиция. Отбелязвате всички тези неща и ако имате късмета да сте във връзка и да споделите някои от вашите мисли, това помага.

Значи бракът Ви помага?
Бракът е прекрасна идея. Да имаш човек, с когото прекарваш толкова много време, с когото можеш да се интимнираш. Интимността изглежда е един от основните върхове в живота, независимо дали става дума за по-задълбочено опознаване на себе си, на партньора си или на света и обществото, в което живееш.

Вие сте женен вече 44 години, няма начин да не сте имали конфликти по пътя.
Да, но тези конфликти могат да бъдат диамантени мини, ако може да ги погледнете по този начин. Съпругата ми и аз сме женени от 44 години и определено трябваше да се караме. Има един конкретен спор, който аз наричам нашата „древна война“. Ако може да се обобщи в една фраза, тя би била: „Не го разбираш. Не разбираш какво е да живея с теб.” Има такава истина в това твърдение. Никой от нас не може наистина да оцени какво е да си другият човек, какво е усещането от тази гледна точка.

Как да заобиколим това?
Не може напълно да се поставим на мястото на другия човек и това е нещо, което може да ни обедини, защото това е общото между нас. Не е задължително това да ни разделя. Това е общо. Прегръщането на тази липса на разбиране може да дойде със състрадание и прошка и толкова разбиране, колкото може да измислим. Този акт на състрадание създава по-голямо чувство за връзка и любов. И тази връзка става ценна. Може да гледате на тези трудни времена като на възможност да се сближите и да се учите един от друг. Научих много от жена си. Ако внимавате, може да се учите от всяка секунда от деня. Животът е моят гуру.

Баща Lи също беше много успешен актьор. Какво научихте от него?
В началото на кариерата си наистина бях загрижен да не смеся занаята си със себе си и да не създам силна киноличност. Това беше така, защото в началото на 60-те баща ми се снимаше в сериал, наречено „Морски лов”, където играеше водолаз. Той направи изключителен герой от персонажа си. Хората го мислеха за водолаз и му предлагаха много филми за гмуркане. И видях колко много го разочарова това, защото той беше много универсален актьор.

Затова в началото на кариерата си наистина се опитах да не развивам твърде силна киноличност, за да може да ми предлагат различни роли. Но отдавна се отказах от това. Последните няколко филма, които направих, са много причудливи и са свързани с фентъзи, митове и легенди. Това е тематиката, в която съм напоследък. Но баща ми ми даде професията. За първата ми работа пред камера съм бил още с памперси. На шест месеца вече съм имал роля. Борих се срещу това дълго време, защото не исках да бъда продукт на непотизъм.

Кога разбрахте, че сте постигнал успеха си сам?
Бях направил може би десет филма, бях номиниран за „Оскар” и отвън изглеждаше, че този човек е актьор. Но отвътре исках да свиря, да рисувам и да правя всички тези други неща. Баща ми каза: „Хайде, като актьор ще може да правиш всички тези неща“. Но все още се занимавах с това нещо, наречено непотизъм. Току-що бях завършил филм, наречен „Последният американски герой”, в който шофирах състезателна кола и актьорският ми мускул беше изтощен. Исках да се върна към собствения си живот и повече да не се преструвам, но тогава ми предложиха „Леденият човек идва“ и си помислих: „Този ще забие последния пирон в ковчега на моята актьорска игра“.

Но очевидно това не е бил последният Ви филм. Какво Ви накара да промените решението си?
Беше толкова интересно снимане, да работя с тези велики майстори, просто да ги наблюдавам. Повечето от моите сцени бяха с Робърт Райън. Снимахме сцена, в която бяхме седнали от двете страни на маса. Преди да се завърти камерата, видях големи локви пот, които се бяха образували около ръцете му. Казах му: "Боб, след всичките тези години все още се страхуваш?", а той отвърна: „Щях да се страхувам, ако не ме беше страх“. Научих, че тези велики майстори все още имат онова безпокойство от представянето, което беше и лошата страна за мен. Забавно е, но има и другата страна: толкова много искам да го направя, ще мога ли да постигна резултатите, които търся? Фредрик Марч, сигурно е бил на 90, но в него имаше свежест. И след това преживяване си помислих: „Знам, че мога да правя това до края на живота си“.

Наскоро навършихте 72 години - възраст, на която много хора започват да мислят за пенсиониране. Но това не изглежда да е част от плановете Ви скоро...
72, за бога! Не мога да повярвам. Не знам как трябва да се усещам на 72. Определено чувствам, че смъртността ми наближава малко по малко и имам много неща, които все още бих искал да правя. Интересно е. Бих искал да разтърся нещата. Правя филми, разбира се, но имам толкова много различни интереси. Напоследък започнах да се занимавам с музиката си, с моята група The Abiders бяхме на турне и имаме албум, който е в iTunes. Така че изживявам тийнейджърската си мечта на 72 да бъда в рокендрол група. И защо не? Никога не е късно да мечтаеш и да сбъднеш мечтите си. Всичко се променя. Нищо не е еднопосочно завинаги.